— Боб пътувал с автомобила си към един планински курорт, където щяла да се проведе конференция. Тя била уредена още преди няколко месеца, шофирал той, защото Дейзи била болна от грип. Към двигателя на колата му е бил прикрепен експлозив, а под седалката му е закрепен мобилен телефон, оставен на вибрация, който, когато номерът бъде набран, ще предизвика експлозия. Дори не е било необходимо убиецът да е наблизо. Трябвало е само да набере телефонния номер и автомобилът да експлодира.
Тишината беше почти осезаема. Магдалена отново взе ръката на майка си и я стисна здраво. Даян се облегна назад със затворени очи, пребледняла. Филомена, шокирана, закри устата си с длан, по бузите й се стичаха сълзи и капеха от брадичката й върху блузата. Допелман гледаше с празен поглед право напред — като човек, който гледа безмълвно космоса. Дейвис, с ръце, скръстени на гърдите, и с полузатворени очи, гледаше в пода, а Рег и Джини се споглеждаха тревожно. Монтана каза:
— Разбира се, въпросът не е в това, как точно е умрял Боб, а защо. Боб дойде при мен няколко дни преди смъртта си и ми каза, че се тревожи заради съобщенията, които напоследък получава в електронната си поща. За мен, те звучаха като начало на внимателно планирано изнудване, но знаех, че животът на Боб е достоен за подражание и той няма за какво да бъде изнудван. Разбира се, нито един човек не е съвършен и аз можеше и да греша, но интуицията ми в този случай беше много силна. В тази история имаше нещо повече от очевидното. Боб ми даде списък с имената на шестима души, които таяха недотам добри чувства към него — всъщност той каза, че те таят чувства, достатъчно лоши, за да се опитат да го убият. А за да бъде убит Боб, е било необходимо само едно телефонно обаждане. — Той се обърна и погледна Розалия. — Обаждането е било направено от Андалусия.
Лицето на Розалия силно пребледня и тя изведнъж остаря с години. След малко се изправи бавно. Гласът й беше изгубил цялата си нежност и чар, когато каза:
— Аз убих Боб Хардуик. — Обърна се и изгледа Хектор. — И ме помоли да го направя човекът, когото наричам свой приятел. Хектор беше в Ню Йорк в онзи ден, той ме помоли да му се обадя в точно определен час, на определен номер. И аз се обадих. Той ме е принудил да убия мъжа, когото обичах, бащата на детето ми…
Хектор вече беше скочил на крака.
— Тя лъже! — извика той така, че надвика дори мощния гръм. — Бях в Ню Йорк по работа. Розалия цял живот беше хранила лоши чувства към Боб, казвала ми го е неведнъж. Казвала ми е, че го мрази, защото я е изоставил — бременна и без никакви пари. Казваше също, че някой ден ще му го върне. Тя го е убила, а сега ме използва, за да избегне последиците.
— Ти си изпратил онези съобщения в електронната поща на Боб, Хектор — каза студено Монтана. — Ти си открил къде Боб паркира колата си. Били са необходими секунди, за да се прикрепят взривното устройство и телефонът. Ти си се обадил на Розалия, казал си й времето, дал си й номера…
Хектор затича към вратата, но охраната му препречи пътя. Той се обърна рязко и се насочи към френските прозорци, охраната се втурна след него. Всички бяха скочили на крака. Когато той претича покрай Дейзи, тя го хвана за сакото. Той се завъртя, стисна я силно за гърлото и постави тялото й пред своето. Тя се задавяше, не й достигаше въздух, беше неспособна да се помръдне.
Всички се заковаха на местата си. Бордоле изпищя, а другите жени гледаха втренчено, притиснали длани към устата си, ужасени. Мъжете застанаха пред тях и ги закриха с телата си. Лицето на Рег беше почервеняло от гняв, той беше готов да пусне юмруците си в действие, но Монтана го задържа.
— Пусни я.
Гласът му прозвуча, леденостуден, във внезапната тишина. Обаче Хектор тръгна заднишком към затворените френски прозорци. Изведнъж духна силен вятър, те се отвориха и бурята влетя в стаята. Блесна светкавица, удари гръм, вятърът се вихреше в стаята, прозорците се тресяха, жените пищяха. Като влачеше Дейзи, пред себе си, Хектор излезе на терасата.
Дъждът зашиба лицето на Дейзи, остър и болезнен. Само за секунди, тя стана мокра до кости. Косата й залепна за главата, мокрите кичури падаха на челото и влизаха в очите й, тя не можеше нищо да види. Страхът я парализираше и тя се беше отпуснала немощно в хватката на Хектор. Знаеше, че ще умре — защото Хектор по-скоро би я убил, отколкото да се остави да бъде заловен.
— Помогни ми, Боб. Моля те, помогни ми! — замоли се мълчаливо тя.
Вятърът продължаваше да се върти из стаята, да удря присъстващите. Хектор беше съборен на земята. Монтана сграбчи Дейзи и я изтръгна от ръцете му. Втурна се към Хектор, но испанецът вече беше успял да се изправи и тичаше към малката синя врата, която водеше от градината към скалите. Той я отвори и изчезна в бурята. Монтана вдигна ръка, за да спре онези, които биха пожелали да го преследват. Вратата се люлееше напред-назад, блъскана от вятъра.