Монтана ме изпрати до вратата на моя апартамент на борда. Аз се подпрях на нея с ръце зад гърба и го погледнах сериозно. Сега вече между нас двамата нямаше място за празни приказки, нито за обичайните игрички между мъжа и жената.
— Щях да убия Хектор, ако ти беше направил нещо по-сериозно — каза тихо Монтана.
— Няма нужда. Боб ще го направи вместо теб. — Той повдигна въпросително вежди. — Вихърът, който сякаш дойде от нищото — казах. — На острова обикновено няма такива ветрове. И не забеляза ли, че буря нямаше никъде другаде, освен на нашата тераса? В писмото си Боб казва, че ще бъде с мен, за да е сигурен, че няма да пострадам. Вярвам, че той спази обещанието си.
Виждаше се какво мисли Монтана — че аз съм неразумна, меко казано, че вероятно съм си изгубила ума от уплаха, щом вярвам в нещо, което е невъзможно. И все пак той ми отговори весело:
— Вярвай, в каквото искаш, аз се радвам, че си добре. — Той наклони брадичката ми с пръст и ме целуна нежно по устните. — Имаме ли среща за вечеря?
— Разбира се — казах аз.
Той ме целуна отново, а аз го загледах как върви, с широки крачки, по застлания със син килим коридор. Сърцето ми отново туптеше от радост.
Беше последната нощ от плаването и трябваше да имаме прощална вечеря, нещо като галавечеря. Независимо от всичко случило се и защото знаех, че такова би било желанието на Боб, аз се свързах с останалите гости и ги помолих да се облекат според случая. Исках ние всички да изглеждаме добре — така, като че ли нямаме нито една грижа на света. И предполагах, че е така, ако се изключи Розалия.
По-късно, облечена в моята рокля от шифон с цвета на морска пяна, с огърлицата от оливин около врата, която бях купила в Сен Тропе само преди четири дни, които ми се струваха цяла вечност, и която сега скриваше нараняванията по гърлото ми, с очи, все още леко зачервени от плача, с коса, прибрана на тила, но заплашваща да се изплъзне всеки момент, с пръстена на Боб с огромния жълт диамант и малко стресната от мисълта, че сега мога да си купя десет такива, без да почувствам намаление в сметката си, малко несигурна заради много високите токчета на обувките си, аз влязох в бара, за да поздравя гостите на Боб. Беше последната ми вечер като домакиня и тъй като вече не съществуваха подозрения, исках всички да прекараме възможно най-приятно.
Даян и Филомена вече бяха седнали на две високи столчета пред бара, а Бордоле седеше помежду им, за да пази мира, ако може така да се каже. Даян изглеждаше по-красива от всеки друг път. Косата й беше прибрана на кок, беше облечена в семпла черна рокля от „Шанел“ с бяла гардения на рамото, символ на модната къща. Филомена беше в рокля с екзотични мотиви, а Бордоле изглеждаше съвсем невинна в бялата дантелена рокля, която като че ли си спомнях от една от нейните сватби.
Поздравих ги и този път лицата им се озариха от съвсем искрени усмивки. Атмосферата беше толкова различна отпреди и знаех, че всичко е така благодарение на Боб. Джини, великолепна и блестяща в рокля от червена коприна, играеше бегамон с Брандън, който беше неустоимо привлекателен в смокинга си. Тексас беше вече захвърлила патериците и разговаряше с Мелвин, който свиреше нашите любими мелодии. Липсваха само Розалия и Магдалена, но ги очаквахме да дойдат всеки момент.
Допелман беше тук обаче, все още в своето ужасно зелено сако, но се виждаше, че се чувства много по-добре и много по-уверен в себе си.
Дейвис стоеше сам до прозореца с чаша „Перие“ в ръка и наблюдаваше сцената, като едновременно беше и не беше част от нея. Някак си знаех, че следващия път, когато Дейвис бъде на яхта, тя ще бъде негова собствена и ще бъде по-голяма и по-хубава от всяка друга.
Рег разказваше на Тексас и Мелвин, който продължаваше да свири, за „Рамс Хед“ и отпиваше от бирата си „Перони“ с вид на много щастлив човек.
Беше истинско облекчение, че не бяхме принудени повече да се виждаме с Чарли Клемънт и да търпим надменната полуусмивка, с която той гледаше жените. Питах се, с леко безпокойство, къде ли е сега Хектор. Монтана беше казал, че е невъзможно да избяга, но аз все още се тревожех. И както винаги, липсваше и самият Монтана.
Присъединих се към жените до бара и поръчах обичайния си „Космо“. Отпих малка глътка, вдигнах поглед и видях, че те и трите ме гледат.
— Какво? — Сведох поглед към деколтето на роклята си, за да видя дали случайно нещо не се е показало.