Дейзи
Събота вечер е и двете с Бордоле водим Ретс в „Рамс Хед“ за обичайното му угощение. А ние двете щяхме да изпием по пинта бира „Тетли“, както някога правехме двамата с Боб.
Ретс души щастливо по познатия път, вдига крак при любимите си дървета и маха с късата си и дебела опашка на хората, които познава, а те се спират, за да му кажат „здравей“ — на него, както и на мен. Аз съм вече част от живота в „Снийдли“, господарката на имението, както ме наричат. Прекарвам повечето уикенди тук, макар да съм в Лондон през седмицата, а понякога и в Ню Йорк, където управлявам благотворителната фондация, която основах в памет на Боб. Така поне съм заета с нещо полезно, а и се гордея с това, което правя. Гордея се, че съм част от международния екип, който работи за доброто на децата навсякъде по света.
Бордоле ми идва на гости от Чикаго. Всички тук я обичат. Утре ще дам обедно парти. Ще видя дали ще мога да я запозная, уж случайно, с някой от тукашните по-изтъкнати мъже, така наречените благородници, макар тук никой да не е бил женен три пъти. Това ще бъде нещо ново за тях, а тя ще ги очарова, ще ги накара, както се казва, да ядат от ръката й, и то преди да са се усетили — макар че тя, дори с помощта на печка „Ага“, не е кой знае каква готвачка. Онова плаване беше най-доброто нещо, което се е случвало на Бордоле, и знам, че все още държи връзка с капитан Андерс. Тя вече се е записала за ново плаване — този път на голям кораб, който ще отплава следващата седмица от Рим. А после я чака и трето плаване — през зимата до Австралия. Ще прекоси половината свят! Пътуванията по море като че ли удовлетворяват нейната нужда от непрекъсната промяна и тя се кълне, че може да завърши живота си като талисман на някой кораб, старица, осиновена от екипажа, със своя постоянна каюта на борда, помагаща, с каквото може — например със сгъването на салфетките.
Аз обаче не я виждам по този начин. Бордоле ще бъде лекомислена и свободна, докато не се появи следващият мъж, който ще я очарова. И аз ще бъда главна шаферка поне още веднъж.
Следващата седмица ще замина за Сен Тропе за откриването на хотела на Даян. Разбира се, аз вече съм го виждала и знам, че е свършила прекрасна работа. И как би могло да не е така при жена с нейния вкус? „И с нейните пари“, почти чувам как казва Боб със смях.
Сестра й, Алис, е сладка и всъщност е като дете. Даян казва, че чувства, че сестра й е у дома си в замъка „Дьо Валентиноа“. Тя е щастлива и игрива, Даян й взе малко бяло кученце на име Били. Тя го вчесва всеки ден и сама го храни, а то седи в скута й в електрическия инвалиден стол, докато се разхождат по красивите алеи в градината.
Странно е, но Даян като че ли вече не се интересува толкова много как изглежда. Чувства се удобно в панталони и блуза, съвсем като домакиня и господарка тук. Мога да гарантирам, че докарва работниците до лудост, но пък работата се върши бързо и качествено и дава отлични резултати.
Колкото до Филомена, виждам я, разбира се, защото често ходя във вила „Белкис“. Тя е в стихията си, бутикът й е скъп, нещата в него са купени с вкус и той винаги привлича вниманието на клиентите с красиво подредената си витрина — съвършена чанта, обсипана с мъниста, възможно най-оскъдно и най-секси потниче или пък най-великолепната и пищна лятна рокля. Тя доказа, че е умела и добра търговка, и успяваше да продаде на клиента всичко, че да се облече от главата до петите, когато той беше влязъл само за да попита за цената на чантата от витрината. А малката и къща, скътана на върха на извитите като арка стъпала, откъдето се разкрива гледка като от орлов поглед към града и морето, е хладна и истинско удоволствие за сетивата в бяло и синьо, подобна малко на „Синята лодка“, като се замисля за това. В живота й има мъж, собственик на един от най-прекрасните ресторанти на острова. Филомена е щастлива.
Чувам се и с Дейвис Фарел, разбира се, макар и да не го виждам. Верен на обещанието си, той работи така, че виждаме името му във финансовите колони на вестниците почти всеки ден. Вече е възвърнал репутацията си на дяволски умел манипулатор и успехът му е гарантиран. Боб му предложи обратно душата, но той отказа да си я вземе. Така да бъде.
Не съм виждала и Допелман, но понякога си разменяме електронна поща. Той работи за швейцарска компания и от онова, което казва, може да се съди, че е извънредно полезен там. Желая му добро.
А сега — за Розалия. Няколко месеца след плаването получих писмо от Магдалена, в което се казваше, че иска да ме види, затова отидох в „Ранчото на пастирите“. Намерих Розалия тъжна и отдалечена. Тя вече не се интересуваше от хотела си, не готвеше и дори не разговаряше с гостите си.