Седях във вътрешния двор на красивия й дом, където бял паун беше разперил красивата си опашка за нас и приличаше на бял облак, който потрепва в маранята. Магдалена беше успяла да убеди Розалия да запази наследството на Боб и сега тя ме запита какво да прави с него. Каза, че не й се струва правилно да го използва за собствените си нужди, макар че то ще им даде възможност да платят ипотеката и да получат обратно собствеността върху имотите си. Аз я окуражих да продължи с плановете за строежа на допълнително крило на хотела, както и на новия хотел в подножието на планините Сиера, за който винаги беше мечтала.
— Можеш да го направиш — казах й, като знаех, че е истина. — Правила си го и преди, при това при много по-трудни обстоятелства. Сега нямаш внуци, които да храниш. Забрави за Хектор, забрави лошите неща и продължи напред. Време е да живееш.
Настояванията ми сигурно имаха своето въздействие, защото в нощта, преди да си тръгна, Розалия отново се върна в любимата си кухня и ми приготви вечеря, която никога няма да забравя. А по-късно Магдалена ми писа, че Розалия отново е поела управлението на бизнеса и е придвижила плановете за новия хотел.
Едва мога да понеса споменаването на името на лошия човек в тази история, но Чарли Клемънт е вече от много време в един френски затвор. И точно там му е мястото.
Рег Блънт разказва една прекрасна история на всички, които влязат в кръчмата и са достатъчно търпеливи да го изслушат (те всички вероятно са я чували милиони пъти досега). В историята се разказва за „Синята лодка“ и хората, които е срещнал на борда, както и за прекрасно прекараното време. Той не се впуска в подробности за другите случили се събития, защото е дискретен човек, която е една от причините да е любимец на Боб. Той също така не говори за стотиците хиляди лири, които Боб му остави, и държи „Ферарито“, също оставено му от Боб, в гаража си. Лъска го абсолютно всеки ден. Не знам дали въобще някога ще се престраши да се качи в него и да отиде някъде, защото казва, че автомобилът е прекалено хубав, за да „се цапа“.
А Джини, е, тя си е просто Джини. Петдесетте хиляди, които Боб й остави, са добре инвестирани и я виждам да кара „Мерцедеса“ из селото, когато отива да пазарува в Харогейт, винаги усмихната, винаги готова да флиртува, винаги заета със семейството си. В живота й все още няма специален мъж, но тя не престава да се надява.
Мисис Уейнрайт работи за мен като икономка, както и Бренда, и Станли. Те всички също бяха облагодетелствани от завещанието. Боб не забрави никого — той остави пари дори за ремонт на църквата.
Тексас и Брандън получиха добри пари за участието си в плаването и за ролите, които изиграха, а тази малка финансова сигурност даде на Тексас нова увереност. Брандън имаше връзки в музикалните среди и сега Тексас свири и пее в добри клубове. А освен това получи роля и в бъдещ филм. Този път тя се надява да спечели.
Колкото до Брандън, той е намерил нов живот за себе си на борда на презокеански кораби. „Ако на борда се играе бегамон значи, ще пътувам“ е неговото мото. Мисля, че по този начин той изкарва добри пари, с които да живее. На борда на корабите живее като цар и, разбира се, жените се суетят около него. Този живот му отива и му е по вкуса. Поне засега.
Аз и Бордоле най-после пристигнахме в кръчмата. Джини ни махна иззад бара и Ретс се затича към нея, готов да получи гощавката си. Мъжете, които пиеха бирата си, ни кимаха за поздрав, когато минавахме край тях. След малко Рег ме извика при себе си. Лицето му имаше странен израз.
— Мога да се закълна, че току-що видях Боб — каза той. — Ей тук, седнал на старото си място с чаша бира в ръка както винаги. Видях го с крайчеца на окото си, а после, когато обърнах глава, него вече го нямаше.
— Вярвам ти — казах с усмивка. — И аз съм готова да се обзаложа, че той се връща тук от време на време.
Никога нямах достатъчно късмет да видя Боб, макар все още да усещам неговото любящо присъствие, както тогава, когато подухна топлият бриз. Харесва ми, това ме кара да се чувствам добре, но пък Боб винаги ме е карал да се чувствам добре. И независимо какво мислят другите, аз ще вярвам до края на дните си, че той ме спаси от Хектор.
Помните ли, имаше още едно, последно писмо, което не трябваше да се отвори, преди да се върна в имението. Когато се върнах в „Снийдли“, седнах, съвсем сама в прекрасната златиста всекидневна стая, а вечерното слънце залязваше. Ретс седеше в скута ми, цареше спокойствие и аз отворих писмото.