Ретс се влачеше бавно след мен. Виждах, че е разтревожен от промените, и често го водех на разходка в парка, с което се опитвах да му създам чувството, че всичко е наред. Все още не знаех къде ще отида самата аз, но където и да беше, той щеше да дойде с мен.
Изминаха три дни. Питах се какво беше станало с Монтана, но не му се обадих, за да му кажа онова, което бях научила за Розалия. Нямаше начин тя да бъде заподозряна, че е убила Боб. Дори не знаехме дали е жива. Не можех просто да стоя и да чакам телефонът да звънне и тъй като бях обречена да отида на това плаване, реших да последвам съвета му и да изляза да напазарувам. Затова прекосих „Хайд Парк“, минах по „Найтсридж“ и излязох на „Харви Никълс“.
Два часа по-късно се отпуснах на един стол в ресторанта на горния етаж на един от модерните магазини, заобиколена от чанти, в които имаше дрехи, каквито никога преди не бях носила — деликатни и нежни неща в прекрасни цветове, рокли от шифон, сандали, обсипани с камъни като бижута, меки шалове с ресни, множество звънтящи златни гривни и огромни обеци в тон с тях.
Казах си, че въобще не мисля за това, дали новият ми вид ще се хареса на Монтана. Просто исках да изглеждам добре, когато се изправя лице в лице с бляскавата Даян и умопомрачителната Филомена. Бях много гладна и буквално погълнах обяда и цял галон кафе, после взех такси обратно до апартамента. Ободрена от кофеина, изведох Ретс за нова разходка в парка. Така определено беше много по-добре, отколкото да седя и да чакам обаждането на Монтана.
Глава 20.
Дейзи
Когато се върнах в апартамента, ме посрещна пронизителният звън на телефона. Предчувствах, че това е Монтана. Краката ми се превърнаха в желе при звука на гласа му, но си казах, че това вероятно е от облекчение, че най-после се е обадил.
— Дейзи — каза той.
— Монтана — отговорих и го чух да въздиша. — Помислих, че си забравил за мен — добавих.
Знаех, че се усмихва, когато казва:
— Липсвах ти, нали?
— И какво очакваш да отговоря на това?
— „Да“ например ще бъде мил отговор.
— Тогава значи не съм мила.
— Разбира се, че си мила, разбрах го в мига, в който те видях. Помислих си, че си прекалено мила, за да бъдеш забъркана в убийство и тежки телесни повреди.
— Убийство и тежки телесни повреди?
Бях разтревожена и се питах какво ли ще ми каже сега.
— Аз съм в Ню Йорк. — Ще бъда в Лондон утре. Ще можем ли да се срещнем?
— Да, о, да. — Този път не можах да скрия облекчението в гласа си. — И се надявам да ми кажеш, че всичко е шега и няма нужда да идвам на това плаване с теб.
Смехът му беше гръмогласен и заразителен.
— Тогава защо си купи всичките тези скъпи и елегантни дрехи днес?
Онемяла от изненада, възкликнах:
— Ти ме шпионираш!
— Просто те държа под око, макар и отдалеч, така да се каже. Та нали Боб те остави на моите грижи.
Замислих се над това за секунда, после, едва чуто, казах:
— Благодаря.
Макар все още да не вярвах, че там, навън, има човек, който иска да ме убие.
— Всичко това е част от моята работа — изрече бързо и безгрижно Монтана. — Е, какво ще кажеш да вечеряме заедно утре? Ще те взема към осем. Съгласна ли си?
— Къде ще отидем?
Защо казах точно това? Мъж ме канеше на вечеря, а аз мислех къде ще отидем.
— „Макдоналдс“ — каза той. — Ще се видим в осем.
Той се смееше, когато затвори. Телефонът звънна отново, и то почти мигновено. Тя си помисли, че сигурно той се обажда, защото разговорът остана незавършен.
— Бих искала Голям Мак и огромна порция пържени картофи — казах.
Непознат глас каза:
— Така ли?
— О, о… Съжалявам… Очаквах друго обаждане…
— Няма нищо лошо в един Голям Мак — каза непознатият. — С Дейзи Кийн ли говоря?
— Да.
— Ами, здравей, Дейзи. Казвам се Дейвис Фарел.
— О! Да. Разбира се…
Бях сварена неподготвена и не знаех какво да кажа.
— Исках да ти благодаря за милата покана. Прочетох некролога на Боб в „Ню Йорк Таймс“. Трагично, абсолютно трагично. С Боб се познавахме от няколко години, нали знаеш… Много вода изтече под моста оттогава, би могло да се каже. Боб беше винаги готов да помогне, когато човек имаше нужда от това, и ако той решеше, че помощта е необходима. И, Господ ми е свидетел, мис Кийн, тази щедра сума от сто хиляди долара не е единствената причина да приема поканата, но със сигурност много ми помогна да взема решението. Признавам това, за да не помислите, че ще дойда под някакъв фалшив предлог.