— Е, как вървят нещата? — запита тя.
Знаех, че запалва цигара, и я чух как се закашля, макар, знаех го, тя да беше отдалечила слушалката от ухото си с надеждата, че няма да чуя. Сега беше мой ред да въздъхна. Толкова често й бях повтаряла, че не трябва да пуши, но тя винаги ми отговаряше с дяволита усмивка: „Но какво ще правиш, ако не запалиш цигара?“
— Искаш ли да отидеш на плаване? — казах така изведнъж, че нямаше как да не бъде изненада.
— Ти шегуваш ли се? Човек трябва да е на шейсет и пет или дори по-възрастен, за да отиде на плаване… Май такива са правилата.
Тя се прозина отново, но замълча, когато започнах да й обяснявам как стоят нещата. Казах й, че това ще е необикновено, затворено за малък кръг хора, плаване на луксозна частна яхта. После й прочетох писмото на Боб.
— Той сигурно е започнал да полудява — каза тя направо, когато свърших. — Какво си мисли, че прави, като те изпраща на плаване с всички тези странни хора?
— Монтана ще е там, за да ме защити.
— Монтана?
— Хари Монтана. Частен детектив. Той дойде на погребението. Боб започнал разследване на заподозрените, за да разбере какво замислят.
— Той със сигурност не се е постарал особено, щом някой наистина е убил Боб. Сигурна ли си, че този Монтана е добър в работата си?
Изведнъж започнах да си задавам въпроси. Аз не знаех кой е Монтана всъщност, знаех само онова, което ми беше казал той. Но той наистина беше в списъка служители на Боб, наистина работеше с адвокатите на Боб и, изглежда, познаваше всички замесени в развитието на нещата.
— Предполагам, че е добър — казах, но с известно съмнение. — Поне така изглежда.
— Може би ще е по-добре да дойда на това плаване все пак — каза тя. Звучеше доста разтревожено, отново се закашля. — Изпрати ми по електронната поща датата и ще се срещнем в Лондон. Окей?
— Окей — казах и изпитах облекчение. — И Бордоле… благодаря.
— За какво? — каза тя и пак се закашля. — Аз съм ти приятелка, нали?
Глава 22.
Монтана
Когато Монтана беше в Лондон по работа, закусваше в сладкарница „Валери“ в Сохо, където разполагаше с апартамент. Винаги беше едно и също — кроасан и много силно кафе. Обядваше, където се случеше да бъде по обяд и когато почувстваше глад, а повечето пъти вечеряше, за предпочитане, в някой индийски или китайски ресторант. Онази вечер той реши да заведе Дейзи в „Ред Форт“ на „Дийн стрийт“.
Нямаше таксита и той тръгна по „Пикадили“, а после скъси пътя, като мина по задни и по-преки улички, докато стигна до „Парк Лейн“. Беше закъснял с десет минути, когато даде името й на портиера. После изчака да се обадят на Дейзи по домофона. Когато му разрешиха да влезе, портиерът го придружи до асансьора и натисна бутона.
Вратите на асансьора се отвориха директно в апартамента, пред Дейзи, която стоеше със скръстени ръце. Беше облечена в тясна черна рокля с дълги ръкави с дълбоко деколте във формата V. Роклята беше до коленете и разкриваше стройните й крака. Дългата й красива шия се подчертаваше от смарагдова огърлица. Зеленото караше цвета на очите й да изпъква, а дългата й червена коса падаше пищно и красиво по раменете. Монтана, с възхищение, си помисли, че видът й е за милиони долари. Ретс седеше на пода до нея, наклонил въпросително глава на една страна.
— Закъсня — каза тя вместо поздрав.
— А ти си много красива тази вечер — отговори той и добави, че съжалява.
— Съжаляваш за комплимента? Или за това, че закъсня?
— Изборът е твой — каза той уморено. След две почти безсънни нощи не беше в настроение за словесни битки.
За негова изненада, Дейзи се усмихна.
— Само се пошегувах. — Обещах си тази вечер да се държа добре с теб.
Монтана отново се изненада, когато я видя да се изчервява. У Дейзи имаше нещо неустоимо мило въпреки остротата й. Беше чул историята за брака й от Боб и разбираше защо тя непрекъснато се защитава от мъжете. Не можеше да я обвинява, но мислеше, че е време да загърби всичко това и да продължи да живее.
— Хайде, влез и ми позволи да ти приготвя питие — каза тя с нисък и сладък глас, който погали слуха му и му достави удоволствие, а после го въведе в огромната всекидневна.
Прозорците заемаха цялата стена и през тях се виждаха върховете на дърветата, полускритата от облаци луна и веригата червени светлини от задните фарове на автомобилите долу.