На стената висяха четири големи картини, макар нито една от тях да не беше от художник, познат на Монтана. Бучката лед потракваше в чашата бърбън, която Дейзи му подаде.
— Разбра ли нещо за Розалия?
— Жената, която искала нормален живот със съпруг, който да се връща вечер у дома, истинско семейство — каза тя. — Мисля, че я открих. — И Дейзи му разказа за писмата от Испания.
— Защо веднага не ми се обади с тази информация? — запита той, раздразнен.
Тя сви рамене.
— Не мислех, че е толкова важно. Това е надничане в личния живот на Боб, а и тя едва ли може да бъде заподозряна. Обичала го е истински.
— Дали поради тази причина Боб я е включил в завещанието си?
— Подозирам, че би могъл. Но не можеш сериозно да мислиш, че Розалия би искала да му отмъсти за нещо. Все пак тя е била тази, която го е напуснала.
— Не знаем това със сигурност. Имаме само думите на Боб за случилото се, знаем само неговата версия. Кой би могъл да знае какво точно се е случило между мъж и жена, освен тях самите? Не виждам мотив за убийство, но още не съм разговарял с Розалия. Нямам представа що за човек е тя, нито пък на какво е способна.
— Но ти откри Дейвис Фарел. Той се обади вчера, за да приеме поканата ми. Харесах го. Беше единственият, който започна разговор за Боб.
— Фарел може да бъде много очарователен, особено с жените. Открихме, че продава застраховки на емигранти от латиноамерикански произход в Куинс.
— О!
Дейзи изглеждаше толкова изненадана, че Монтана се усмихна.
— Хайде да отидем да вечеряме.
Кучето гледаше с тъжни очи как вратите на асансьора се отвориха, а после започнаха да се затварят след тях. Монтана му обеща да го разходи веднага щом се върнат.
Глава 23.
Монтана
Монтана и Дейзи, хванати под ръка, отидоха до края на „Парк Лейн“, където имаха късмет и намериха такси. Вятърът непрекъснато запращаше кичури коса в лицето й и той нежно ги отметна назад. Косата й беше копринена, тежка. Дейзи му хвърли нервен кос поглед. Двамата мълчаха в таксито на път за ресторанта. Стигнаха, таксито спря и Монтана й помогна да слезе. Ръката на Дейзи беше студена.
— Студени ръце, топло сърце — каза тя насмешливо, макар той веднага да забеляза, че в следващата секунда й се прииска да не го беше казвала. — Всъщност стъпалата ми са винаги студени — добави тя, с което го накара да се засмее. След това изражението на лицето й отново стана тъжно.
— Имаш нужда от пикантна индийска храна, за да може кръвта да се раздвижи във вените ти. Хайде, бейби, да хапнем.
Беше минало толкова много време, откакто някой мъж беше наричал Дейзи „бейби“, че тя буквално се разтопи.
— Аз бих искала rogan josh и keeta naan — каза тя лакомо, защото беше прегладняла.
— И пиле „Тандоори“, и агнешко „Масала“…
— Да, всичко! — съгласи се тя, когато двамата заеха една ъглова маса.
— Вино? — запита Монтана.
— Бира. „Кингфишер“. — Тя беше познавачка на бирата.
Той даде поръчката на келнера, после хвана ръката й през масата.
— Хайде да не се караме — каза тихо.
— Добре — отвърна тя, но доби ужасно страхливо изражение, когато той поднесе ръката й към устните си.
Ръката й, която беше толкова студена само преди минути, сега излъчваше топлина — кръвта се беше разбушувала във вените на Дейзи.
— Наистина ли мислиш, че трябва да правиш това? Искам да кажа, да целунеш ръката ми?
— Това е извинение. А сега бих искал да поговорим по работа.
— Разбира се — каза тя, разочарована.
— Досега са приели четирима от поканените — каза Монтана бодро. — Бившата съпруга, бившата любовница, бившият приятел и бившият партньор. Не са приели все още ученият и бившата любима.
— Всички тези бивши. — Дейзи мрачно си откъсна парченце от пилето. — Защо, за бога, му беше необходимо на Боб да ги… съживява всичките?
— Знаеш причината. А ние двамата с теб ще трябва да открием дали подозренията на Боб са били основателни или не.
Келнерът донесе keeta naan, питка, пълна с подправки и агнешко месо. Монтана я разкъса и постави едно парче в чинията й.
— Утре заминавам за Мюнхен — каза той. — Разполагам със следа, която може да ме отведе при Мариус Допелман. Той обаче ме изненадва. Изглежда, просто е изоставил работата си върху един секретен проект, опаковал е багажа си и повече никой нищо не е чул за него. ФБР твърдят, че нищо не знаят, както и всички официални власти, с които се свързах. Удрям на празно и започвам да се питам какво е онова, което Боб е знаел, а аз не знам. И защо той не ми го е казал.