— Лъжеш.
Почувствах, че се изчервявам, и бързо изстрелях:
— Ти да не би да си ясновидец?
Той подпря лакти на масата, скръсти длани, а на лицето му се изписа усмивка на превъзходство.
— Да кажем, че умея много добре да преценявам характерите.
Аз бързо лапнах хапка хляб и нищо не казах. Донесоха моята супа и неговото патешко. Сър Робърт поръча бутилка бяло „Бордо“. Хранихме се мълчаливо няколко дълги минути. Супата беше божествена.
— И така, как се казваш? — запита той накрая, като остави ножа и вилицата си.
Аз го погледнах със зяпнала уста, изумена. Вечерях с мъж, който дори не знаеше името ми!
— Дейзи Кийн — отговорих бързо.
— Дейзи? Как може да се кръсти някое дете с такова име?
— Майка ми имаше мания за градинарство. Ние сме три сестри и носим имената Дейзи /Маргаритка/, Лавендър /Лавандула/ и Вайълет /Виолетка/. Това сигурно е било в резултат на силен копнеж у нея, защото от входната ни врата се излизаше направо на чикагския тротоар. Наоколо не се виждаше нито едно стръкче зелена трева.
Келнерът наля малко вино в чашата на сър Робърт. Той го опита и го одобри. Чашите ни бяха напълнени.
— Опитай го — каза той.
И аз го опитах. Беше превъзходно.
— Нещо като току-що полята с вода морава в летен ден — казах аз.
— В хармония с името ти, не би ли казала?
Той ми се усмихна широко и дебелото му лице се освети от одухотвореност, която не бях виждала дотогава.
— Знам, че говеждото се пие с червено вино — каза той, — но това вино ми е любимото. А и ти ядеш пилешко.
Вече бях започнала второто блюдо и ми се струваше, че съм готова да мъркам от удоволствие.
— Това е най-вкусното пилешко, което някога съм опитвала — казах аз, но сър Робърт вече нападаше говеждото.
Няма друг израз да се опише начинът, по който той се хранеше. Всъщност изглеждаше като човек, който се храни за последен път в живота си, с твърдото намерение да изяде всичко до последната хапка. Сребърните прибори изглеждаха по-малки в масивните му длани, а удоволствието му от храната беше толкова явно, че беше премахнало всякакво недоволство от чертите на лицето му. Помислих си, че у него вече няма никаква прилика с Шрек.
— И какво правиш тук, в Лондон? — запита ме неочаквано той.
— Казах ти, работя за американско списание.
О, мили боже, лъжите излизаха толкова лесно от устата ми, че чак беше страшно. Досега, през целия си живот, не бях изричала нито една лъжа. „Да, и виж само до какво може да те доведе това!“, шепнеше едва доловимо гласче в главата ми.
— Ха! Ти си толкова репортер за клюкарска рубрика, колкото съм и аз. Те са друга порода хора и се разпознават от петдесет крачки, независимо от компанията и случая. И нито един от тях не изглежда като теб.
Повдигнах вежди. Оставих внимателно ножа и вилицата си.
— О? И как, тогава, изглеждам аз?
Подготвих се мислено за неговата атака.
— Като жена, която се е изгубила някъде по пътя.
Това ми отне всякаква възможност да кажа каквото и да било. Нима миналото беше изписано толкова ясно на лицето ми — като белези след тежка злополука?
— Не се тревожи — каза той, вече по-меко. — Аз също съм там, на дъното, на емоционалното дъно. О, знам, че като ме гледаш, като четеш за мен във вестниците, никога не би помислила, че това самонадеяно и грозно копеле има чувства. Но… И аз съм човек…
Мълчах. Не знаех какво да кажа на този напълно непознат мъж.
— Е?
Той ме гледаше с повдигнати вежди, чакаше отговор. Аз сведох поглед към пръстите на ръцете си, които се свиваха и гърчеха като червеи. Ето, че ми се удаваше възможност да разкажа историята си. Обаче не можех да го направя. Струваше ми се прекалено унизително. Поклатих глава. Не можех да призная нещастието си на този човек. Просто не можех.
Той извика келнера и поръча кафе. Бутилката вино, изпита само наполовина, стоеше, нежелана, в сребърната шампаниера с лед. Искрата си беше отишла от вечерта. Изведнъж си спомних кучето му. Разтревожена, запитах дали Ретс няма нужда да се поразходи.
— Те ще се погрижат за това — каза той. — Но ти благодаря, че се сети за него.
Свих рамене. Разбирах поне обичта му към кучетата. Той направи знак на келнера да донесе сметката. Когато тя пристигна, я побутна през масата към мен.
— Сделката си е сделка, нали така?
О, боже, бях забравила, че аз ще плащам. Живеех с овесена каша и сирене вече две седмици. Ако платях сега, съмнявах се, че въобще ще ям отново. Гледах мълчаливо и изумено цифрите, от които ти спираше дъхът. Но тъй като съм много горда, извадих последните пари от чантата си и отброих исканата сума.