— Боб винаги е обичал да играе игри.
— Трябва да видя писмата, които е писал на Розалия. Защо да не се върна с теб след вечерята и да ги погледна?
Дейзи въздъхна, но се съгласи. Монтана й се усмихна.
— И така? Какво си купи за плаването?
— Наистина ли някой от твоите хора ме следи?
— Не забеляза ли жената в магазина, която също гледаше дрехите, на няколко метра от теб? Или мъжът от съседната маса в ресторанта? Той беше зад теб и когато ти се прибра у дома си.
Дейзи беше шокирана.
— Не знаех, че такива неща наистина се случват!
— Нали затова ми плащат. Помни, трябва да внимавам с теб, защото ти си най-ценното притежание на Боб.
— Той никога не ме е притежавал, както знаеш! — казах ядосано.
Монтана се запита дали тя въобще някога ще се откаже от тези защитни реакции.
— Съмнявам се, че някой някога ще те притежава — каза той тихо.
— Помолих Бордоле да дойде на плаването с мен.
— Чудесно. Ще е добре за теб да имаш приятелка до себе си. Аз ще поканя и някои други хора, които Боб е познавал, плюс двама от моите агенти, които да наблюдават всички. Те ще бъдат част от екипажа и ще е по-добре да не знаеш кои са, за да не ги издадеш по някакъв начин.
— Звучи забавно — каза Дейзи горчиво.
Като се нахраниха, взеха такси обратно до „Парк Лейн“. Влязоха в апартамента и Дейзи му подаде пакета писма на Розалия.
— Не съм ги чела — каза тя. — Не е редно да се четат писмата на хората.
Монтана кимна, после си спомни, че беше обещал разходка на Ретс. Изведе го в парка, макар въздухът вече да беше доста влажен. А като се върна горе, пожела лека нощ на Дейзи.
— Ще ти се обадя — каза той.
А после, неспособен да устои на меките й, уязвими устни, той я целуна леко. Последното, което видя, когато вратите на асансьора се затвориха, беше как Дейзи допря длан до устните си — там, където той ги беше целунал. Надяваше се тя да не съжалява за целувката.
Глава 24.
Мариус Допелман
Бивш бизнес приятел, заподозрян №5
Най-очарователният град в Германия се намира в Бавария и не е много далеч от покритите със сняг австрийски Алпи. В онзи ден обаче Мюнхен беше скрит от тежко одеяло облаци, от които непрекъснато ръмеше дъжд, студен и неприятен. Хората едва сгъваха чадърите си и се налагаше отново да ги разпъват. Мъжете мръщеха вежди, а косите на жените увисваха безжизнени, натежали от влагата. Всички бяха нещастни, потиснати от мрачното време, докато бързаха да се приберат по домовете си. За да се разсеят, много от тях се отбиваха в уютните кафе-барове, където с удоволствие отпиваха от своята мюнхенска бира, поръчваха си по чаша вино или шнапс и така отлагаха момента, в който отново щяха да се изправят срещу отвратителното време.
Един от тези мъже беше Мариус Допелман, или както сега се наричаше — Маркус Ман. Нисък, необичайно слаб, облечен в стар бежов шлифер, без шапка, която да предпазва оредяващата му кафява коса, той бързо влезе в близкото кафе. Вместо да седне на терасата, където оживлението беше много по-голямо, той влезе в бара и се настани до една маса. Стъклата на очилата му веднага се замъглиха. Той ги свали и ги избърса с книжна кърпичка. Бяха много дебели, а сега, когато ги нямаше, се виждаше, че очите му са ледено зелени и също толкова безизразни.
Като постави очилата отново на носа си, подобен на клюн, Допелман, прокара длани през къдравата си мокра коса и си поръча чаша червено вино. „Бордо“, каза той по своя колеблив начин, който създаваше погрешно впечатление у отсрещната страна, защото той прекрасно знаеше какво иска. Барманът му показа бутилката и Допелман внимателно прочете етикета, после кимна одобрително. Това в никакъв случай не беше някое превъзходно и скъпо вино, а само приятно, от район, където се произвеждаха добри вина. Само че да си поръча „Бордо“, го караше отново да се чувства богат.
Беше научил много за виното от Боб Хардуик, когато работеше в Съединените щати. Десет години бяха изминали от онази тяхна първа среща. Тогава той беше още млад и срамежлив, новак в света на големите пари и разпуснатите нрави. Но той се учеше бързо и скоро откри, че това му харесва. Обичаше доброто вино и екзотична, пикантна храна, бързите автомобили и една специална жена. Не беше мислил за тази жена от дълго време и нямаше намерение да го прави сега. Вместо това извади сгъната изрезка от вестник от вътрешния си джоб, приглади я върху мраморната повърхност на масата и прочете — за кой ли път — набиващия се в очи некролог на сър Робърт Уолдо Хардуик.