Облегна се назад и отпи замислено от виното. Спомни си какви бяха нещата някога, когато беше млад и всички говореха, че е гений. А той самият знаеше само, че е добър в онова, което прави. Беше учен, инженер, и умът му не знаеше граници — нещо, което му позволяваше да разрешава проблем след проблем и да открива нови методи в своите проучвания на космическите пътувания. „Попитайте Допелман“, това беше станало всеизвестна шега в неговите кръгове. И макар да беше незначителен човек във всеки друг аспект на живота, той се къпеше в лъчите на това всеобщо одобрение.
Името на Допелман не беше споменато в некролога на Боб Хардуик сред многото други имена в областта на бизнеса, науката и изкуствата. В известен смисъл, беше радостен, че никой вече не го споменава. Той беше човек, когото бяха забравили, вчерашна новина, както се казва, и така му харесваше. Не искаше никаква част от миналото в живота си, искаше да мисли единствено за бъдещето. Настоящето беше онова, с което се справяше в момента. Всекидневна борба за живот, в който вече нямаше никакво обещание.
Маркус Ман, предишният Мариус Допелман, един от най-добрите научни умове в света, сега преподаваше в малко училище в предградията на Мюнхен. Опитваше се да вкара основните елементи на науката в безразличните към нея млади умове и всъщност всеки ден претърпяваше поражение. Не така си беше представял той живота, но тъй като в миналото му се криеше ужасна тайна, беше благодарен дори за тази работа.
Сгъна отново изрезката и я прибра в джоба си, отпи от виното си и втренчи замислен поглед в старото огледало зад бара. Но виждаше в него не собственото си отражение, а лицето на Боб Хардуик. Широкото и неприятно лице на Боб с неговите безмилостни сини очи, чийто поглед, когато беше ядосан, буквално можеше да одере кожата от лицето ти. Както Допелман знаеше. И имаше причина да знае.
Той изпи виното си, и плати сметката, като преброи внимателно монетите и добави абсолютно точния бакшиш. Макар да беше беден, той никога не би излъгал за бакшиша, защото произхождаше от работническата класа и знаеше какво е значението му. Вдигна яката на палтото си, отвори тежката врата и излезе навън, за да се изправи лице в лице, отново, с природните стихии.
Отиде бързо до спирката на метрото и имаше късмет да се качи на влак, който тъкмо тръгваше. И тъкмо навреме, като едва не събори на земята човека на Монтана, който скочи вътре след него. Двамата се залюляха опасно за миг, после Допелман възстанови равновесието си, извини се на непознатия и се настани в едно купе до прозореца, след което втренчи поглед в пейзажа. Нито веднъж не се огледа.
Човекът на Монтана се настани на задната седалка, като много внимаваше погледът му да не срещне този на Допелман в отражението на прозореца. Започна да преглежда вечерния вестник. Когато Допелман слезе, той го последва. Видя го да отива до редицата велосипеди и да отключва своя. След Допелман потегли и втори човек, който в онзи момент също отключваше велосипеда си. Първият мъж бързо набра номера на Монтана в Мюнхен и му предостави информацията.
Каквото и да беше времето, Допелман винаги се наслаждаваше на карането на велосипед до дома си. Живееше на тясна уличка, която се изкачваше по едно леко възвишение, като минаваше покрай група от три малки къщи и два хамбара, а после изминаваше още две мили до мястото, където пътят свършваше и имаше занемарена едноетажна сграда с хлътнал керемиден покрив и здрава дървена врата, някога боядисана в зелено, но сега вече сивкава на цвят заради вятъра, дъжда и снега. Единият прозорец беше преграден с дъска, а другият беше толкова малък, че едва пропускаше светлината. Наклоненият на изток комин приличаше на дърво, приведено от вятъра.
Голямо куче, смесица между овчарска порода и господ знае какво, се приближи, подскачайки, към Допелман. Той подпря велосипеда си на бялата стена, после прокара длани през мократа си коса. Наведе се, погали кучето, обуздавайки неговата неистова радост. Кучето беше лъчът светлина в неговия мрачен свят. Бяха заедно вече от три години, то пазеше порутената къща така, сякаш тя беше царски палат. Не че имаше нещо, което би могло да бъде откраднато, но поне държеше вандалите надалеч.
Кучето и човекът влязоха вътре и скоро от комина започна да излиза пушек, а във въздуха се понесе ароматът на омлет. Допелман, или Ман, си беше у дома.