Розалия предпочиташе да остава тук, където беше в безопасност, а също така и щастлива, където всички разбираха проблемите й със слуха и където можеше внимателно и спокойно да обяснява това на гостите в нейния малък и хубав хотел „Ла Финча де лос Пасторес“ или, в превод, „Ранчото на пастирите“.
Хотелът принадлежеше на семейството на Розалия от поколения. Някога това беше толкова бедна постройка, че едва се различаваше от хамбара, в който държаха животните, а над него имаше стаи, в които живееха. Някога, в добрите стари времена, храната биваше приготвяна от овчарите в желязно гърне в голямата камина, пред която в ранна пролет оставяха новородените агънца, за да не умрат от студ. Към това бедно ранчо принадлежеше и земя. По нея растяха бадемови и цитрусови дървета и кестени, а още по-надалеч, в подножието на планината, бяха горите. Всичко това не се смяташе за много, а и не струваше много по онова време. На семейството се налагаше да се изхранва и от онова, което успяваше да изкара от продажбата на бадеми и портокали, част от които обаче биваха давани за храна на добитъка.
Онези дни отдавна бяха отминали, разбира се, но Розалия още помнеше уморените магарета и панерите пред тях, пълни с бадеми. Помнеше разнасящия се над всичко аромат, когато бадемовите дървета цъфтяха — толкова силен, та чак спираше дъха ти. Спомняше си аромата и на цветчетата на портокаловите дръвчета, които бяха толкова красиви, че на малките момиченца им се искаше да ги късат и да ги носят в косите си. Девойките имаха особен късмет, ако се омъжеха през пролетта и можеха да забодат такова цветче в косите си. Но дори тогава ранчото беше завладяно от отчаяние — то вече не беше обитаемо, а овцете отдавна ги нямаше. Година след година, то ставаше все по-разнебитено, докато накрая покривът хлътна навътре и то беше завладяно от ветровете и дивите животни.
Когато беше на седемнайсет, Розалия напусна селото си, за да отиде да живее в крайбрежния град Малага. Там тя започна да овладява тайните на готварството в най-добрия хотел. Точно там срещна Боб Хардуик и се влюби в него. Но дори истинската любов не успя да победи различията между тях и когато Боб тръгна, за да търси успеха и богатството другаде, тя не го последва. Такъв беше нейният избор и тя знаеше, че е най-добрият за нея.
Срещна по-възрастен мъж, Хуан Делгадо, собственик на малко кафене. Омъжи се за него и двамата имаха три деца. Тя му помагаше с приготвянето на ястията в кафенето. Той умря внезапно и я остави без пари и без собствен дом. Тя нямаше избор, освен да вземе децата и да се върне в селото, от което беше дошла. Настани се в ранчото, което беше наследила поради няколко смъртни случая в семейството.
В началото, с помощта на съседите, тя и трите й деца възстановиха малка част от него — само две стаи — с цената на доста усилия. Да, работата беше много, тежка и мъчителна, но накрая все пак имаха покрив над главите си. Междувременно, тя работеше в кафенето в селото. Печелеше толкова, колкото да храни семейството си, и беше благодарна на жителите на селото, които даваха на децата й дрехите, станали малки на техните деца.
Когато към онези стаи бяха прибавени още две, тя започна да приема пътници, които, освен на подслон за през нощта, можеха да разчитат и на вечеря. През годините стана известна със своята кухня и, окуражена от гостите си и с много упорита работа, плюс трудно получения заем от банката, тя успя да превърне ранчото в прекрасна андалуска провинциална къща. Наследената полуразрушена сграда се превърна в очарователен малък хотел, посещаван от хора, които се наслаждаваха на елегантната му семплост. Като нея, те обичаха градините и залесените хълмове, заслонени от извисяващите се над тях планини, обожаваха абсолютното спокойствие и тишината, обичаха доброто вино „Риоха“ и прекрасното шери от Херез, и особено изстуденото „Амонтиладо“, както и превъзходната храна, която Розалия продължаваше да приготвя. Много от тях идваха тук година след година и биваха посрещани от най-голямата дъщеря на Розалия, Магдалена, която сега управляваше хотела.
Розалия живееше в собствената си къща, която беше свързана с главната голяма къща ранчо с аркада. Тя беше заобиколена от стена, която водеше, както обикновено в Испания, във вътрешен двор, в който имаше изобилие от цветя и където в момента седеше Розалия и се наслаждаваше на мира и спокойствието. Умът й обаче не беше спокоен, защото в него постоянно живееше споменът за Робърт Хардуик. Нейният Роберто.