Беше научила за смъртта му от вестниците само преди две седмици. Когато беше прочела онези редове, с тях като че ли си беше отишла и половината от живота й. Винаги си беше фантазирала, че може би някой ден ще го види отново, че някой ден той отново ще се появи в живота й — едър и енергичен, ще излъчва онова мъжко присъствие, което покорява всичко наоколо, тя ще му покаже своя свят, а той ще й разкаже за неговия. Розалия въздъхна. Това никога нямаше да се случи. Роберто нямаше да разбере защо тя се е „погребала“ тук в този вътрешен двор, но щеше да разбере и дори да се възхити на бизнеса и хотела й. А тя никога не би разбрала неговия свят, в който той летеше с частния си самолет на разни срещи в Ню Йорк, Каракас или Сидни.
Тежката дървена врата се отвори и към нея заподскача внучката й Изабела, към която всички се обръщаха с Бела. Момиченцето беше облечено в захарно розова рокля на черни точки, като онези, в които танцьорките танцуваха фламенко. Целият подгъв беше обточен с черна лента. Обувките й също бяха като онези, които носеха танцьорите на фламенко. Тъмната й къдрава коса беше като облак около красивото лице, а кръглите й тъмнокафяви очи блестяха.
— Бабо мила! — извика тя. — Това е новата ми рокля за празника! — Тя се завъртя на пети и полите й се развяха. — Харесва ли ти?
Розалия прочете думите по устните на детето, набързо избърса бликналите в очите й сълзи с копринена кърпичка, която, както и всички чаршафи в хотела, миришеше на лавандулата, която растеше в собствения им двор.
— Но тя е великолепна, милинката ми, красива е колкото теб. Ти ще бъдеш най-красивата на празника, ще бъдеш хит, така да се каже. Ще се настаниш в каруцата, теглена от двата вола, чиито рога ще бъдат украсени с цветя, а майка ти и баща ти ще яздят от двете ти страни върху своите червеникавокафяви коне, чиято козина ще блести от много старателно вчесване. Ти ще им помогнеш да ги вчешат, нали?
— О, ще им помогна, обещавам! И също така ще излъскам сребърните стремена и орнаментите, които ще украсяват главите им…
Бела беше толкова развълнувана, че се хвърли в скута на баба си и й се усмихна лъчезарно. Лицето й придоби загрижен израз.
— Бабо мила, плачеш ли? — запита тя, шокирана.
Никога не беше виждала баба си да плаче. Тук, в ранчото, никой не плачеше, освен тя самата, когато паднеше или нещо не ставаше така, както тя го искаше, което не се случваше много често. Тя погали нежно Розалия по бузата. Очите й, блеснали от сълзите, изразяваха мъка, но и загриженост.
— Всичко е наред, Бела — каза Розалия с усмивка. — Сълзите са за стар приятел, който е умрял. Плача, защото ми е мъчно за него.
— Разбирам — каза Бела, макар въобще да не разбираше, защото още не познаваше смъртта. А после чу майка й да я вика и като целуна баба си за последен път, тя отново заподскача. Като излезе от вътрешния двор, тръшна вратата след себе си, както винаги правеше, с което накара Розалия да се засмее. Бела винаги я караше да се чувства добре. Искаше й се Роберто също да я познаваше.
Глава 26.
Монтана
Монтана беше открил къде живее Розалия благодарение на старите писма. Сега той шофираше малкото, взето под наем, „Рено“ на запад от летището в Малага по слънчевото андалуско крайбрежие. Движението беше доста натоварено по шосето, което свързваше тези туристически градчета, които напоследък се бяха разраснали толкова, че почти се сливаха в един огромен град… Торемолинос… Фуенгирола… Марбела…
Излезе от това шосе, когато наближи Марбела, и тръгна по прашен път, който се виеше край блестящите, боядисани в бяло, къщички с червени покриви. Те бяха наскоро построени за чужденците от студените северни страни, които идваха тук в търсене на слънцето, евтиното вино и сладкия живот. Тук, традиционно, селищата бяха малки, от типа селца, с тесни павирани улици и боядисани в бяло къщички, с железни решетки на прозорците и масивни дървени входни врати, които водеха към вътрешните дворове, където минаваше животът на испанците.
Беше пладне и сънливостта сякаш висеше във въздуха над селцето, в което Монтана най-после спря срещу местния бар. Кучета дремеха на входните стъпала, а навън, под горещите слънчеви лъчи, се разтакаваха мъже, пиеха студена бира и отбиваха часовете на деня.
Барът беше съвсем обикновен, каквито бяха повечето барове в испанските селца. Покритият с плочки под беше обсипан с обелки от фъстъци и орехови черупки, а по изрязаната във формата на квадрат хартия, която служеше за книжни салфетки, и по цинковия тезгях имаше много тапи от бутилки. Монтана си поръча порция boquerones — малки парченца аншоа, мариновани в олио и оцет — както и свинско с червен пипер, задушено до степен да се топи върху езика, и малки, пикантни скариди. Хлябът беше хрупкав и той го топеше блажено в соса, а като се добавеше и студената бира „Сан Мигел“, той беше напълно щастлив.