Стоеше пред бара в компанията на още дузина други мъже и слушаше разговорите им. А голяма част от тях бяха техните предположения за него и татуировката му. Те не знаеха, че той говори езика им, а той не им даде да разберат това. Винаги се развеселяваше, когато говореха за него по този начин. Те го наричаха „загадъчен мъж“ и крадешком му хвърляха погледи.
Като допи бирата си, той плати сметката си и после помоли, на перфектен испански, да го упътят към ранчото „Де лос Пасторес“. Казаха му, изумени, че то е близо до съседното село. Да завие наляво при гробището, после да изкачи хълма и ще го види.
Монтана шофираше по пътя, който се виеше нагоре по хълма. Мина покрай огромен билборд, който рекламираше бренди „Соберано“, покрай цитрусови горички и лозя, покрай групички кестени, зад които се виждаха огромните гори от коркови дървета. И ето, че пред него се появи ранчото на пастирите, което блестеше под слънчевите лъчи горе на хълма.
Дебела бяла стена заграждаше собствеността, а от двете страни на високите три и половина метра дървени врати имаше фонтани, покрити с керемиди, в андалуски стил, в синьо и жълто — цветовете на морето и слънцето.
Монтана паркира колата под сянката на дървената рамка, по която пълзяха увивни растения, и влезе във вътрешния двор. Цветята разпръскваха своя аромат във въздуха, щурците цвъртяха, а водата във фонтана приятно и нежно ромолеше. Беше тихо, като че ли целият свят се беше отдал на следобедна дрямка. Ако имаше късмет, помисли си той с усмивка, можеше да намери тук Спящата красавица и да я събуди с целувка. Но вместо това намери красиво малко момиченце в захарно розова рокля за фламенко. То притича иззад ъгъла и буквално се блъсна в него.
— О! — То вдигна поглед към него. Очите му бяха тъмни и блестящи. Той го хвана за раменете, за да не падне. — Съжалявам — добави момиченцето на испански. — Готвя се за карнавала и много бързам. Мама иска да съблека роклята, казва, че е прекалено рано, но аз искам да отида сега.
— Обзалагам се, че нямаш търпение. А и си много красива — отговори галантно Монтана.
— Бела, къде си? — Разгневеният глас достигна до тях, преди неговата собственичка също да се появи тичешком иззад ъгъла. — О! — каза тя и спря рязко, като видя Монтана. — Толкова съжалявам, не знаех, че тук има някого.
— Аз току-що пристигнах — каза Монтана. — И бях посрещнат от малкото ви момиченце, което бърза да отиде на карнавала.
Жената се засмя и пристъпи напред с протегната ръка.
— Тя няма търпение, но карнавалът е едва следващата седмица, така че, човек би казал, че е малко рано. Здравейте, аз съм Магдалена Руис, управителката на ранчото. Не съм сигурна, че ви очакваме, сеньор…
— Хари Монтана. — Той стисна ръката й. — Не, не ме очаквате. Отбих се просто така, с надеждата, че имате свободна стая.
— Значи имате късмет. Днес ще си тръгне един от гостите ни и ще освободи една от най-хубавите стаи.
Магдалена Руис му разказа историята на ранчото на пастирите, докато вървяха по хладните коридори, а после двамата излязоха в разлистената градина.
— И дона Розалия все още живее тук? — запита, уж просто така, Монтана.
— Да, така е. — Магдалена отвори вратата на една от малките къщички за гости, която беше с изглед към хладен зеленикав басейн. — Вечерята се сервира от осем и половина нататък — каза му тя. — Барът е отворен винаги. Сигурна съм, че много бързо и лесно ще се ориентирате.
Над всичко в къщичката доминираше голямото, с цвят на абанос, легло, чиито драперии бяха от бял муселин. Подът беше покрит с теракота, по който бяха разпръснати тук-там традиционни андалуски килимчета и рогозки. Грубо, боядисано в бяло, бюро стоеше под един от прозорците, френските врати водеха към вътрешен двор, в който растеше глициния.
С усмивка на уста, Монтана набра номера на Дейзи в Лондон по мобилния си телефон. Тя вдигна на първото позвъняване и каза „ало“ доста запъхтяно.
— Да не би да тичаш? — запита той и си представи как блестят зелените й очи, докато надменно отговаря, че не е така.
— Аз съм в Андалусия — каза той. — В едно красиво старо ранчо. Тук е толкова тихо и спокойно, та ми се струва, че чувам биенето на собственото си сърце.