— Не мислех, че имаш сърце — каза Дейзи, с което го накара да се засмее.
— Не, думите ти са далеч от истината — каза той. — Всъщност канех се да кажа, че мястото е идеално за меден месец. Може да го запомниш и да се възползваш, когато настъпи моментът.
— Монтана — каза тя сериозно, — аз въобще не мисля за сватба и меден месец, а и мислех, че Розалия живее в Малага.
— Да, преди е живяла там. Била е омъжена там и двамата със съпруга й са имали малко кафене, в което тя е приготвяла храната. Имали са три деца.
— Три деца? О, Монтана, не мислиш, че биха могли да са на Боб, нали?
— Проверихме. Датите не съвпадат, а освен това във всичките актове за раждане като баща е записан съпругът й, Хуан Делгадо. След смъртта му тя се върнала тук, в ранчото. Тя и децата възстановили това място буквално от нищото и сега имат малък хотел, който развива доста успешен бизнес. Още не съм опитал храната, но можеш да се обзаложиш, че вечерята ще бъде страхотна. Не ти ли се иска да бъдеш тук с мен?
Той се усмихваше, докато казваше това. Да, знаеше много добре къде да натисне, за да предизвика желания ефект. Дейзи не обърна внимание на този въпрос.
— И какво още за Розалия?
— Надявам се да я видя довечера.
— Тя ще бъде толкова шокирана да чуе за Боб и да получи поканата за това… нали знаеш, „бдение“. — Тя говореше с ужасен шепот. — Първата любов е нещо, което човек никога не забравя — добави тя.
— А ти забравила ли си твоята?
— Разбира се, че не — каза тя, сварена неподготвена, после се засмя, като си спомни. — Бях на шестнайсет, учехме заедно в гимназията. Той ми даде орхидея за моя първи бал, бях облечена в светлозелена копринена рокля, която шумолеше при всяко движение. Той имаше руса коса и сини очи. Изглеждаше точно като сърфист от Калифорния, попаднал на бреговете на езерото Мичиган. Беше най-красивото момче, което бях виждала. Танцувахме всички танци заедно, после се озовахме на задната седалка на нечий „Буик“. Мислех, че ще умра от щастие при онази първа целувка.
— И колко продължи тази голяма любов?
— Около три седмици — призна тя и внезапно се изкикоти като ученичка. — Както и да е, разкажи ми за себе си.
— Нищо няма да ти разкажа — каза Монтана, макар тя да изразяваше протестите си доста бурно. — Ще се върна в Лондон след два дни — добави той. — Ти там ли ще бъдеш все още?
Да, щеше да бъде в Лондон с Бордоле. Когато си казаха довиждане и затвориха, Монтана беше изненадан защо образът на Дейзи остава все в ума му. Като че ли за да я прогони от мислите си, той излезе навън и преплува петдесет дължини в басейна, после взе душ и отиде да изследва света на дона Розалия.
Барът беше тъмно и прохладно място, барплотът беше от мрамор и извит във формата на дъга. Стените бяха облицовани, до половината, с плочки на цветни андалуски мотиви, които имаха много общо с мароканското културно наследство. Масите бяха разположени в подобен на бижу вътрешен двор, в който ромолеше фонтан. Песента на щурците се чуваше на заден фон, а по облегалките на столовете бяха накацали птички.
Монтана се настани в един бял плетен стол с висока облегалка. Започна бавно да отпива от добре изстуденото шери „Амонтиладо“ и да си хапва от малките сладки бисквити, да гледа как небето бавно потъмнява, и да размишлява. „Ранчото на пастирите“ беше място, в което всеки се чувстваше у дома си, то беше идеалният свят, макар и гостите да оставаха в него само временно.
Започнаха да пристигат и други гости. Те се усмихваха и кимаха за добър вечер, а един млад мъж свиреше тихо на китара. Влезе висока жена, която държеше тялото си изправено и гордо като повечето испанки. Лъскавата й черна коса беше прибрана на кок в основата на изваяната шия. Носеше дълга до глезените червена пола, бяла блуза и тежка огърлица от коралови зърна, а на раменете й беше наметнат червен копринен шал с ресни.
Монтана веднага усети, че това сигурно е Розалия. Тя изглеждаше абсолютно като испанска лейди. Поздрави гостите си с усмивка.
До нея стоеше мъж със силно изразена долна челюст, пронизващи тъмни очи, мустаци и лъскава, пригладена черна коса. Носеше риза, която Монтана разпозна като шита по поръчка, и тесни черни панталони, напъхани в испански ботуши за езда. Приличаше на елегантен циганин.
Двамата се приближиха до него.
— Сеньор Монтана, аз съм дона Розалия. Добре дошли в „Ранчото на пастирите“ — каза тя и му се усмихна толкова мило, че той разбра защо Боб е изпитвал такава слабост към нея. Розалия не беше красавица, но беше специална, имаше свое собствено излъчване и макар че беше около шейсетте, по лицето й почти нямаше бръчки. С огромните си тъмни очи под съвършено извитите вежди, с леко орловия нос и високото, но закръглено тяло, тя напомняше испанските дами от портретите в Прадо, а с леко старомодното си държание, караше всеки гост да се чувства неин приятел.