— Рег? От „Рамс Хед“?
— Боб искаше да го покани. Каза, че му бил истински приятел и, повярвай ми, Боб нямаше много истински приятели. Искаше да покани и Джини Бън. И така, това ще бъде нашата малка група — каза той.
Преди да мога да направя някаква забележка, звънна телефонът. Беше Бордоле, която беше долу, във входа. Тя влезе бързо и леко, облечена в плътно прилепнали дънки, ботуши с висок ток и сако от туид на „Шанел“, излъчваща деликатния аромат на „Арпаж“ — парфюм, който използваше още от времето, когато и двете бяхме тийнейджърки.
— Сладка моя! — извика тя и ме прегърна здраво. Беше толкова устремена, че едва не ме събори на пода. — Липсваше ми! — добави тя, като ме задържа на една ръка разстояние и ме загледа загрижено изпод плътния си рус бретон.
— Добре съм! Не прозвучах много уверено. — Ти къде беше?
Тя ме удостои с така добре познатата ми усмивка, която озари лицето й подобно на това на елфите.
— Отскочих набързо до Париж, мила, защото срещнах интересен човек на летището. Беше млад, горещ и… — Тя сви рамене. — Е, нали знаеш, никога не съм можела да устоявам на изкушенията.
Въздъхнах.
— Бордоле, това е Хари Монтана. Казах ти за него.
Тя го огледа от главата до петите. После прошепна тихо:
— Твой или мой, милата ми, само ми кажи, за да знам.
После отиде до Монтана, който стоеше до прозореца.
Приличаше на Дарт Вейдър, облечен така в черно и с леко зловещ вид, привличащ жени като Бордоле.
— Хари — каза тя и му подаде ръка с предизвикателна усмивка.
Той пое ръката й и се поклони леко.
— Знам всичко за теб от Дейзи.
Тя ми хвърли поглед през рамо.
— Надявам се, че не всичко.
— Казах му, че ще си на плаването с нас.
Бордоле се ококори и вдигна усмихнати очи към него.
— Винаги съм искала да отида на плаване.
— Тогава, сигурен съм, че на яхтата „Синята лодка“ ще ти хареса. — Монтана ме погледна. — Вие двете имате какво да си кажете. Приятно ми беше да се запозная с теб, Бордоле.
— И на мен! Загледа с възхищение стегнатото му дупе, докато той се отдалечаваше. — Ще се видим на борда, Хари! — извика тя и се усмихна дяволито.
— Да. — Тя се усмихна лъчезарно, когато вратата се затвори след него. — Него си решила да запазиш в тайна, приятелко, нали? Има ли нещо между вас двамата, може ли да знам?
— Нищо — казах твърдо. — И съм сигурна, че дори и през ум не му е минало. Той не се интересува от мен, нито аз — от него.
— Тогава, със сигурност си изгубила своята привлекателност, мила. Ще трябва да видим какво можем да направим, за да я върнем.
— Имаме да наваксваме много неща, не сме били заедно дълго време — казах аз и я заведох в стаята си, която двете щяхме да споделим, разбира се, както винаги. — А аз искам да чуя всичко за романтичното ти пътуване до Париж.
Като си спомних какви погледи беше хвърлила на Монтана, открих, че трябва да се боря с едно неприятно чувство, което много наподобяваше ревност.
Глава 29.
Дейзи
Времето минаваше бързо в компанията на Бордоле. В няколкото дни преди началото на плаването ние обикаляхме магазините и пазарувахме, обядвахме винаги навън, направихме прическите и маникюрите си. Държахме се като две щастливи млади дами и това ни доставяше огромно удоволствие. Извеждахме Ретс на дълги разходки по „Хампстед Хийт“ в дъжда и силния вятър, а после, с тракащи от студ зъби, отивахме в местната кръчма, за да се възстановим с по едно питие. Обядвахме в „Гаврош“ в памет на Боб и вечеряхме в „Бомбай Бразерие“, където я запознах с добрата индийска кухня. Приготвяхме си палачинки за закуска и щедро ги намазвахме или с ягодовото сладко на мисис Уейнрайт, или с бита сметана, а после ги изяждахме, като изпивахме цели галони кафе. В нощта преди началото на плаването си легнахме щастливи в двете еднакви легла в моята стая, тя — облечена в неочаквано детска пижама, а аз — в моята бяла нощница, подходяща за девица, обула чорапи, защото стъпалата ми наистина бяха студени. Багажът ни беше опакован и чантите, готови, ни чакаха в коридора. Щяхме да летим за Ница на следващата сутрин, а в Монте Карло щяхме да се качим на борда на „Синята лодка“.