— Не трябва да забравяш бакшиша — каза той със снизходителна усмивка. — Винаги давам бакшиш от двайсет и пет процента тук — това определя добрите отношения между мен и персонала.
— А аз не давам никога повече от двайсет — изстрелях в отговор.
Той се опитваше да ме контролира и се радваше на неудобството ми, че трябва да платя такава голяма сметка. Взе парите ми и отброи бакшиша.
— Не ми изглеждаш щастлива, че трябва да спазиш уговорката ни. И защо? Отново ли излъга?
— Никога не лъжа — казах сковано.
Той се засмя високо. Смехът му приличаше на рязък лай. Всички глави се обърнаха към нас.
— Ето, че отново излъга — каза той.
Остави парите в джоба си, пъхна кредитна карта в кожената подвързия със сметката, и я подаде на келнера.
— Всъщност ти ми приличаш на жена, която си търси работа. — Аз го изгледах втренчено. — Какво има? — каза той, все още усмихнат. — Страхуваш се да поработиш малко с нежните си ръце? Страхуваш се да не ги изцапаш? Страхуваш се да не напрегнеш малко повече мозъка си? Каква е истинската ти история, между другото?
Дълго време го гледах втренчено и мълчаливо, после внезапно се предадох пред яростната му атака. Извиних се за лъжите си. Разказах му историята си. Разказах му за майка си, ирландка от дребен благороднически род.
— Независимо дали вярваш или не, аз наистина съм лейди — казах. — Е, не знам за себе си, но майка ми беше. Тя се омъжила за ирландски лорд и станала лейди Кийн. А на мен това никак не ми харесваше, когато бях малка. Въпреки благородническата титла, не бяхме богати. Родителите ми бяха дори още по-бедни, когато баща ми почина и майка ми се премести в Чикаго, където имаше роднини. Има много ирландци в Америка, може би знаеш. Както и да е, живеехме в малък апартамент, а тя работеше като сервитьорка. На никого не каза за титлата си. Беше толкова скромна, че дори не знаеше как да използва този факт за своя облага. Отгледа ни някак си, получихме образование, пораснахме, омъжихме се.
— И се разведохте.
— Само аз. Лавендър има три деца. Ви още не е омъжена, работи за телевизионната програма „Нешънъл Джеографик“. Тя непрекъснато се озовава на разни места като Борнео или Мато Гросо. — Погледите ни се срещнаха. — А за мен вече знаеш всичко.
— Не всичко, все още.
Веждите му отново се повдигнаха, но този път — за да изразят интерес. И изведнъж спомени, които нарочно пазех дълбоко скрити, се върнаха в съзнанието ми, а с тях и болката.
И открих, че разказвам на Боб Хардуик всичко. За това как, когато съпругът ми ме напусна и взе със себе си всичко, което притежавахме, за да започне нов живот с красива млада жена, плаках с горчиви сълзи. Как виках и скимтях. И как непрекъснато си повтарях, че трябва да обвинявам единствено себе си. Как си повтарях, че не съм достатъчно привлекателна, че не съм достатъчно секси, че не съм забавна. Че не съм добра съпруга. С други думи, чувствах, че вината е моя. И че дори сега не знам къде съм сбъркала, а съм толкова наранена, че се страхувам да се запитам дали, все пак, виновният не е той.
Разказах на Боб как, когато най-после се съвзех малко, успях да отблъсна тези лоши спомени. Как се криех от тях и от миналото си, как бях твърдо решена да преоткрия себе си, да се превърна в жена, която вече не е уязвима за мъжете предатели, как бях изградила твърда черупка около сърцето си и как нямах намерение да позволя тя да се счупи отново.
— Отсега нататък ще играя мъжка роля — казах аз на Боб Хардуик, който отпиваше от виното си, подпрял лакти на масата, втренчил поглед в мен. — И затова съм тук, в Лондон — казах най-после и свих рамене. — Сега знаеш всичко.
Боб мълчеше. Объркана, аз грабнах чашата си и бързо отпих голяма глътка от виното. Искаше ми се да не бях разкривала душата си пред този напълно непознат човек.
— Всичко това е приключило — каза той най-после. — Онзи мъж е бил истинско копеле. Не е трябвало да му се доверяваш, но вие, жените, винаги се подвеждате по хубавата външност. И добрия секс.
— Не беше дори това — изстрелях аз и се изчервих.
И отново ми се прииска да не бях казвала нищо.
Винаги съм си била такава — думите просто излизаха от устата ми, без да мога да ги спра. Още повече, това беше нещо, което никога досега не бях признавала, дори пред себе си, дори пред най-добрата си приятелка, Бордоле. И сега Боб ми се присмиваше.