— Какво, тогава, има между теб и Монтана?
Бордоле стискаше чашата с горещо какао в двете си ръце, чиито нокти бяха лакирани в кораловочервено, и духаше течността, за да се охлади. Гледаше ме над ръба на очилата си.
— Не знам.
Свих рамене, сякаш за да отхвърля въпроса, който тя ми задаваше, макар и по заобиколен начин, през последните няколко дни. Продължих да втривам крем в ръцете си и да оглеждам френския си маникюр, чийто връх беше красиво лакиран в бяло.
— Той е различен — признах. — Леко наранен, като мен, само че поради нещастно детство.
— И какво означава тази загадъчна китайска татуировка, между другото?
— Не съм го питала.
Бордоле изви очи към тавана.
— Господи, аз бих попитала още при първата среща.
— Но ние никога не сме имали среща. Винаги сме се виждали по работа.
Тя ме гледа дълго, сякаш искаше да каже: „Това го кажи на някого другиго“.
— Искаш да кажеш, че говорите само за Боб, за заподозрените и за плаването. И се питате дали наистина го е извършил икономът?
— Да, през повечето време.
— Ами, добре, тогава, милата ми, ти наистина си изгубила своята привлекателност. Къде е жената, която познавах толкова добре? Онази жена, която знаеше какво иска от живота, кого иска и е готова да го получи дори с риска за бъдещо страдание. — Тя смръщи вежди и нетърпеливо отпи от какаото. — Монтана е дяволски секси, Дейзи. И е на разположение. И се обзалагам, че е интересен.
— Мислех, че вие двамата проявявате интерес един към друг — казах, като избягнах погледа й.
— Ха! И откога всъщност ме познаваш, Дейзи Кийн? Трийсет години? Повече? Нима досега не си разбрала, че не преследвам мъжете на приятелките си? И не излизам с женени мъже. Не че твоят съпруг не се е опитвал да ме накара да изляза с него — добави тя и отново отпи от какаото.
Гледах я със зяпнала уста.
— Не, не може да е направил това!
— Разбира се, че го направи негодникът. И получи голяма порция от истината за себе си, казах му неща, които никога няма да забрави. — Тя ме погледна умолително, предлагайки мир. — Не съм ти казвала преди, защото не исках да те нараня, но, ако все още имаш някакви чувства към него, мисля, че е време да научиш истината.
Аз страдах мълчаливо, със затворени очи.
— Как е могъл? — изстенах.
— Той просто е такъв. Но не всички мъже са като него, нали знаеш. За бога, преодолей чувствата и страданията си, дай си шанс, толкова ли е трудно?
— Окей… Монтана ме целуна веднъж — признах.
Бордоле беше нащрек около секунда, седнала с изправен гръб, гледаше ме с интерес.
— И?
— Приятно ми беше.
Тя отметна глава назад и изстена.
— Невъзможна си. Колко пъти те целуна?
Замислих се.
— Е, ако се броят дланите и бузите, а не само устните, мисля, че четири или пет.
— Хм, това определено е интересно. Е, и какви са плановете ти оттук нататък?
— Той ме привлича — признах. — Вълнуващ е…
— Да викаме ура за това. Какво облекчение, ти си жена все пак!
— Но аз не съм планирала нищо, ако това имаш предвид.
— А той?
— Разбира се, че не. — Всяка мисъл в тази посока би била чисто фантазиране. — Той е като теб. Казва ми, че трябва да преодолея болката от миналото и да продължа напред. Че ще ме защитава от лошите мъже. А в замяна аз ще му правя компания и така той ще престане да се чувства самотен, макар да имам чувството, че досега не е имал нищо против самотата — добавих замислено.
— Е, и това е нещо! — Бордоле триумфално прокара ръка през гъстата си коса. — Той се интересува от теб, в това няма съмнение. Ще го забележиш на плаването — лунна светлина по водата, шампанско, нежни средиземноморски нощи…
Почти виждах замисъл в думите й. И все пак нейният сценарий звучеше прекалено романтично дори в моите уши.
— Може би — казах предпазливо, както винаги, с което отново я накарах да нададе стон и с това предизвика Ретс, който се беше излегнал на леглото ми, бързо да скочи и да изтича до нея, за да се увери, че е добре.
Тя го погали между ушите и го погледна през очилата си право в преданите и тъжни кафяви очи.
— Боже, ти си добро куче, нали?