— Не знаех, че и бедната лейди Хардуик е поканена — каза тя с копринен гласец, като ме огледа от главата до петите.
Разбрах, че е познала и до последното евро колко точно струва жълтата ми ленена рокля и че въобще не е впечатлена.
— Боб е поканил няколко от старите си приятели — казах. — Включително Хари Монтана, който ще ми помогне да се справя с домакинските задължения по време на това пътуване.
Вниманието на Филомена се насочи към Монтана. В усмивката й имаше нещо котешко, защото зъбите й бяха малки и остри.
— Е, разбира се, всички приятели на Боб са и мои приятели — измърка тя, когато той пое ръката й. — Чух ли ви да казвате, че ще вечеряме заедно, Хари?
— В осем и половина, синьорина. Аз ще се погрижа за това.
Филомена се наведе към него и каза нещо с бездиханен шепот — нещо, което аз не трябваше да чуя.
— Може би тогава, Хари, вие ще ми кажете защо Боб е поканил толкова много свои „приятели“ говореше тя в следващия момент. — Може би е решил да остави на всички тях нещо в своето завещание, не мислите ли? — Тя сви леко рамене и добави: — Може би мога да го разбера по отношение на Даян, все пак, тя беше негова съпруга. И, разбира се, аз съм почти в същата категория. Нали знаете, ние двамата с Боб се обичахме истински, бяхме заедно толкова много години, много повече отколкото той беше с Даян. Ако обстоятелствата не ни бяха принудили да се разделим, щяхме да сме заедно и досега — каза тя и се прекръсти.
На Монтана не се наложи да отговори, защото пристигна Рег Блънт, който тръгна към мен — като добре насочен реактивен снаряд — с разтворени за прегръдка ръце. Тъмносиният му блейзър носеше кръста на клуба по крикет в „Снийдли“, сивите му панталони бяха грижливо изгладени, а квадратното му лице сияеше в усмивка.
— Дейзи, момиче, ето те и теб!
Веднага по петите му се появи и Джини Бън, русата й коса беше прибрана под весело морско кепе. В белите си панталони от стреч, високите сандали и тениската на бели и морскосини райета, тя беше като слънчев лъч.
— Можете ли да повярвате, че на света съществуват и такива яхти! — удиви се Джини, а после, на свой ред, ме прегърна здраво. — Яхтата е просто великолепна, не мога да повярвам, че наистина съм тук! — Тя спря да говори, за да огледа Филомена, после грабна ръката и започна ентусиазирано да я стиска. — Ти си Филомена, нали така? — каза тя. — Помниш ли ме? Аз съм Джини, сервитьорката от „Рамс Хед“ в „Снийдли“. Идвали сте няколко пъти заедно с Боб.
Филомена й се усмихна предпазливо, като очевидно се питаше защо и Джини е на това плаване и дали тя също не е била любовница на Боб. Вероятно се питаше същото и за мен. Рег пък ми говореше колко е щастлив да ме види.
— Шофьорът доведе Ретс обратно в „Снийдли Хол“ — каза той. — Бедното куче, беше толкова объркано, вие двамата с Боб ужасно му липсвате. Но не се тревожи, ще го преодолее. Мисис Уейнрайт го доведе в кръчмата за обичайната му гощавка, а нали ти скоро ще се върнеш при него…
Той стисна ръката на Монтана, после го потупа сърдечно по рамото.
— Радвам се да ви видя, мистър Монтана. Мислех, че можем да ви вземем с нас обратно в „Снийдли“, за да ви зачислим към клуба по крикет. Обзалагам се, че ще бъдете много добър играч.
— Наричайте ме Хари. Не знам, аз съм играл само бейзбол.
— Не е много различно, човече. Защо не се върнеш с нас и не опиташ?
Рег се обърна, все още лъчезарно усмихнат, към Филомена.
— Мис Филомена, как сте? Спомням си, че Боб ви е водил в моята кръчма.
Погледът на Филомена минаваше край него.
— Така ли? — каза тя някак от дистанция, като очевидно се питаше още колко ли странни „приятели“ е поканил Боб и какво точно са означавали те за него.
— Шампанско, Джини? — Монтана й подаде чашата.
Очите на Джини блестяха като мехурчетата на шампанското, когато вдигна към него поглед и се усмихна с намек за флирт.
— Ммм, това е добре. Кажете ми така ли ще бъде през цялото време?
— Ще имате толкова шампанско, колкото желаете — обеща Монтана. — Боб искаше да е сигурен, че приятелите му ще прекарат добре.
Джини въздъхна.
— Аз само съжалявам, че бедното старо копеле не може да е тук с нас, за да се наслади на пътуването — каза тя. После: — Упс, господи, не исках думите ми да прозвучат точно така — „бедното старо копеле“ — Тези думи трябва просто да изразят моите безкрайно добри чувства, ако разбирате какво искам да кажа.