Когато дойде стюардът, за да ги придружи до техните каюти, казах на Монтана:
— Сега разбирам защо Боб не е могъл да забрави Розалия. И дори не намеквай, че тя може да е убила Боб, защото твърдо отказвам да го повярвам. Аз все още залагам на Допелман. Както и да е, къде е Допелман? — Погледнах часовника си. — Пет часът е, а трябва да отплаваме в шест. Предполагаш ли, че ще дойде?
— Успя да дойде в Ню Йорк в седмицата, в която умря Боб, така че съм сигурен, че ще успее да дойде тук от Мюнхен.
— Какво ли е направил? — Така ококорих очи, че щяха да изхвръкнат от орбитите. Шокирана, се отпуснах на близкия диван. — Сега съм сигурна, че е основателно заподозрян. Трябва само да го докажеш, Монтана.
— Не бъди толкова сигурна. Чарли Клемънт също беше в Ню Йорк, както и Дейвис Фарел.
Нададох стон и отново се замислих, че тази луксозна яхта наистина е пълна със заподозрени.
— Защо не си ми казал това досега?
— Ние току-що получихме информацията. Необходимо е време, нали разбираш.
— А какво ще кажеш за жените заподозрени?
— Не разполагам с нищо за тях. Все още.
— Какво означава това?
Монтана сви рамене.
— Предполагам, че ще трябва да открием — каза той и в този момент Допелман влезе в преддверието.
Глава 32.
Допелман
Допелман се потеше обилно. Не знаеше, че тук ще е толкова горещо, и беше облякъл вълненото си сако. Той бутна леко назад новата си панамена шапка, за да открие поне малко потното си чело, и се огледа. Никога през живота си не беше виждал такава демонстрация на пари и лукс и през ума му мина — само за секунда — че ако Боб не му беше причинил онова, и той щеше да има такава яхта.
Дебелите стъкла на очилата му се замъглиха, той ги свали и ги почисти с нова памучна кърпичка. Постепенно започна да забелязва присъствието на мъжа и жената, които стояха срещу него. Той постави очилата обратно на носа си и фокусира поглед.
Дейзи
— Добре дошли на борда на „Синята лодка“ — казах на Допелман. — Аз съм Дейзи Кийн, приятелка на Боб и ваша домакиня на борда. Мисля, че познавате Хари Монтана.
Дори животът ми да зависеше от това, не можех да му подам ръка. Гледах го втренчено, удивено. Той беше блед, потеше се обилно и ме гледаше също втренчено през дебелите стъкла на очилата си.
— Страхувахме се, че ще закъснеете и ще пропуснете плаването.
— Обърках автобуса — каза Допелман. Гласът му беше странен, съскащ. — Отдалечих се на около миля от правилната посока и трябваше да се върна пеш обратно.
— Трябвало е да вземете такси — каза строго Монтана. — Можеше да забавите отплаването ни.
Допелман просто сви рамене.
— Извинявам се — прошепна той, отново свали очилата си и почисти стъклата им. Хвърли ми бърз поглед със студените си, воднисти зелени очи, после събра пети и се поклони официално. Дойде стюардът, за да го заведе до каютата му.
— Вечерята ще се сервира в осем и половина! — извика Монтана след него. — Опитайте се да не закъснявате.
Аз отново се отпуснах на дивана. Допелман беше толкова странен, че не можех да повярвам на сетивата си.
— Прилича на Дърк Богард във финалната сцена на „Смърт във Венеция“ — казах. — Всичко, от което има нужда, е само размазана спирала за мигли. Бедният човек! — добавих, изведнъж изпитала съжаление към него.
— Този „беден човек“ е най-добрият мозък в света на науката — напомни ми Монтана. — Към Марс можеше и да не бъдат изстреляни ракети, ако не беше той. Той е абсолютно способен да замисли убийство.
— О, боже! — казах. — Обещай ми, моля те, че няма да седя до него по време на вечерята.
Монтана ми се усмихна и ме хвана за ръката.
— Вече съм се погрижил за всичко. Ти ще седиш до мен. Какво ще кажеш двамата да се срещнем в пиано бара в седем и половина?
— Ще те почерпя питие — заядох се с него.
После, импулсивно, го целунах по бузата, оставих го там и побързах да се върна в апартамента си, изпитала облекчение, че не се налага повече да се срещам с потенциални убийци поне в продължение на два часа. Щях да използвам възможността да подремна малко.