Част ІV
На борда. Първата нощ
„Книгата на живота започва с мъжа и жената в Райската градина. И завършва с Апокалипсиса.“
Глава 33.
Дейзи
Събуди ме шумът от двигателите. Станах и отворих прозореца, загледах палмовите дървета и двореца на принц Рение в далечината. А после в полезрението ми се появи дългата зелена, залесена с борове, брегова ивица на Лазурния бряг. Яхтата се плъзгаше гладко и плавно във водата и оставяше пенеста вълна, в която играеха делфини. Аз се опитвах да запомня всичко, за да мога по-късно, когато затворя очи, да го преживея отново. Спомних си Боб и ме заля вълна на огромно съжаление. И разбрах колко е важно да запазя спомените от времето, което бяхме прекарали заедно. Знаех колко много щеше да се радва и наслаждава той на това плаване и на вила „Белкис“. Само че Боб не очакваше смъртта, той мислеше, че разполага с всичкото време на света.
Огледах апартамента си, в който всичко беше спокойно. Той беше пълен с цветя, а през прозореца влизаше розовозлатистата светлина на залеза. В известен смисъл, това плаване на луксозна яхта беше последният подарък на Боб за мен. А моят последен подарък за него щеше да бъде помощта ми за Монтана в намирането на убиеца.
Взех душ и се облякох набързо в ябълковозелена плисирана блуза и тесни кремави копринени панталони, сложих смарагдовите си огърлица и обеци, а на пръста си — големия диамантен пръстен, подарък от Боб за миналата Коледа. Обух златисти сандали и довърших тоалета си с малко от парфюма „Ерме Руж“, който бях купила, защото бях помислила, грешно, както се оказа, че е предназначен само за червенокоси. И тръгнах към бара, за да се срещна с Монтана.
Пристигнах там първа и заварих само бармана, приятен човек на име Мелвин, който ми каза, че е от Оклахома. Осветлението в бара беше меко и приглушено, а навън залезът обагряше небето в розово и бледозелено. По дълбоките извити дивани бяха нахвърляни възглавнички, стените бяха с ламперия от тъмно дърво с инкрустиран много сложен дизайн. Настаних се на едно от високите столчета пред бара и си поръчах „Космополитън“. Сякаш по поръчка, се появи един от стюардите с горещите ордьоври. И веднага след него в бара влезе Монтана.
— Подранила си — каза той и докосна леко ръката ми, гледайки ме с онази своя полуусмивка.
— Не, ти закъсня. Винаги ли караш жените да те чакат?
— Не, ако зависи от мен, и със сигурност не, когато изглеждат като теб. Да не би да го приемеш като обида, ако ти кажа, че си особено красива тази вечер?
Хвърлих му предпазлив поглед, защото не бях сигурна дали не ми се подиграва.
— Добре, приемам комплимента — казах неохотно. — Макар и да не е вярно.
— Кой ти даде този диамант? — Той хвана дланта ми и започна да разглежда пръстена.
— Ще ми повярваш ли, ако ти кажа, че съм си го купила сама?
Той пусна ръката ми и ме погледна право в очите.
— Не.
Въпреки че съвсем не исках да имам такова поведение или може би заради питието, от което вече бях отпила няколко глътки, аз се изкикотих.
— Разбира се, че не съм го купила сама. Коледен подарък от Боб.
— Щедър човек.
— Да. Освен другите си качества, беше и щедър. — Затворих очи и видях пред себе си лицето на Боб — моя магьосник, моя Шрек, моя любим приятел и учител. — Чуй, Монтана — казах, изведнъж станала много сериозна, — обещавам да направя всичко, което мога, за да ти помогна да заловиш убиеца на Боб. Само ми кажи какво… И аз ще го направя.
— Добре, чудесно… Оценявам желанието ти за сътрудничество. Така е по-лесно, отколкото непрекъснато да се караме — добави той тихо.
Те всички пристигнаха едновременно. Помислих си, че изглеждат точно като смесена група заподозрени. В копринената си рокля с цвят на мандарина, Филомена беше, от главата до петите, жена от Южна Франция. Тя ни поздрави и седна до бара. Скоро пред нея се появиха мартини и чинийка с маслини и тя забъбри весело с бармана. Тексас беше изключително сексапилна в друга блуза от жарсе, този път с цвета на лавандулата, беше преметнала косата си на една страна. Двамата с Мелвин стояха до пианото и разговаряха за музика.
Влезе и Допелман, все още облечен във вълненото си сако с малкото плисе на гърба. Само че сега беше обул подходящи по цвят панталони и сива риза на райета. Приличаше на избягал затворник. Кимна ни за поздрав и тръгна направо към бара, където си поръча чаша първокачествено „Бордо“. Със сигурност имаше изискан вкус по отношение на вината.