Седна на столчето до Филомена и я поздрави на немски с глас, който издаваше недоволство, макар да нямаше какво да го породи. Тя го изгледа шокирано, после се озърна, за да види дали има начин да се измъкне. Видя ни и се приближи до нас.
— Мили, спасете ме от този странен човек — каза тя нервно. — Какво прави на тази яхта?
— Той е един от гостите. — Монтана й обясни кой е Допелман. Тя му хвърли още един поглед — като че ли искаше да бъде впечатлена, но това не се получаваше.
Междувременно, Мелвин свиреше „Тяло и душа“, която, не можех да не мисля така, беше подходяща за случая. Та нали, все пак, това беше „бдение“.
Пристигна и капитан Андерс, елегантен в бялата си униформа. Като че ли всички членове на екипажа бяха подбрани и заради външния си вид, а не само заради способностите си.
— Дойдох само за да се уверя, че ви е удобно — каза капитанът. — Надявам се, че сте се насладили на залеза, който тази вечер беше особено красив.
Монтана подхвана разговор с капитана, а аз се опитах да разговарям с Филомена. Казах, че харесвам роклята й, което беше безопасна тема, така реших. Тя ми отговори, на колебливия си английски, че дизайнерът е Роберто Кавали, любимият й за момента. Запита на кого е роклята, с която аз съм облечена. Признах, че нямам никаква представа и че съм я купила набързо в „Харви Николс“.
— Подходящ магазин — каза тя одобрително. — Аз също пазарувах там, когато бях с Боб.
Запитах се какво ли иска да каже с това „също“. Дали не ме поставяше в категорията на любовниците? Изведнъж осъзнах, че вероятно всичките заподозрени мислят, че съм била любовница на Боб. Побързах да я уверя, че съм била само негова служителка.
— И приятелка — добавих.
Тя ме гледа дълго и така, сякаш искаше да проникне до дълбините на душата ми.
— Вярвам, че казваш истината — каза тя, но тонът й издаваше безкрайна изненада.
— Разбира се, че казвам истината! — Порозовях от възмущение, а тя се засмя.
Точно в този момент влезе Бордоле, а гъстият й бретон подскачаше весело над блесналите очи. Беше облечена в дискретен кремав костюм с панталон, около шията й имаше поне дузина перлени огърлици, а по петите й вървеше Брандън вай Зелдер, красив като филмова звезда във вечерното си сако.
— Dio mio! — прошепна Филомена и притисна длан към гърдите си. — Кой е този мъж?
Без да дочака отговор, слезе от високото столче пред бара и се запъти към него.
— Изглеждаш великолепно — казах на Бордоле.
— И ти самата не изглеждаш никак зле, когато положиш усилия за това — отговори тя и двете се усмихнахме широко и щастливо една на друга.
Монтана беше в другия край на бара и говореше с Допелман. Направи ми знак да отида при тях. Тъй като не можех, по никакъв начин, да се усмихна на Допелман, аз го поздравих сковано и изразих надеждата си, че виното му харесва.
— Моля ви, наричайте ме Мариус — каза той с тихия си съскащ глас. — Виното наистина е много добро, „Хот-Брион“. Никога не престава да ме удивлява фактът, че такова превъзходно вино идва от едва четири акра площ, разположена в средата на едно доста западнало предградие на Бордо. По-голямата част от онова, което знам за доброкачествените вина, съм го научил от Боб, мис Кийн. Той беше добър учител и умееше да се наслаждава на живота.
Удивена, че той говори толкова много, успях да се усмихна, а Монтана стисна леко, окуражително, ръката ми. И тогава се появи Чарли Клемънт.
Той отиде до бара и се подпря на него на единия си лакът, а другата му ръка беше в джоба. Поръча си двоен „Джак Даниълс“ с лед. Кимна ни, особено подчертано, за поздрав.
— Добър вечер, Клемънт — каза Монтана, замислен. Реших, че особено се старае да покаже на всички тази вечер добрата си воля. Мелвин, който образуваше нещо като фон на събитията, беше преминал на Ленън и Маккартни. — Позволете ми да ви представя Мариус Допелман — добави Монтана.
Лицето на Клемънт изрази изненада, а после — след като огледа дребния мъж от главата до петите — и неподправен шок.
— Ученият? — запита той.
Допелман обаче извърна поглед и не отговори. Клемънт погледна въпросително Монтана, но той просто направи знак на келнера да донесе още сандвичи. Допелман си взе цели шест и ги изяде толкова бързо, че сигурно беше наистина много гладен. Аз изпих и последната капка от моя „Космополитън“ и се замислих за секунда. Нощта май щеше да се окаже много дълга.