— Мислех, че аз ще съм последният, който ще се появи за вечеря — каза весело Рег на Даян, като се изправи на крака, за да я поздрави. — След пътуването със самолет се чувствам изтощен и сякаш правя всичко много по-бавно от обикновено. Не летя много често, въобще не съм добър пътешественик. И досега не съм попадал на такова елегантно място като това. Тази яхта е наистина великолепна, нали? — Той ни се усмихна. — Лейди Хардуик ще ми прави компания, нали, любима? — Той потупа приятелски Даян по ръката. — Ние се познаваме вече, аз и лейди Хардуик, нали знаете. Боб я доведе в „Снийдли“ още когато бяха младоженци. Но оттогава мина време, нали, момиче? Доста вода изтече под моста, бих казал.
Даян трепна, после продължи да не му обръща внимание. Келнерите разстлаха бели кърпи в скутовете ни и наляха в чашите ни розово шампанско. Сервираха, както ги наричаше Боб, amuses bouches. А Дейвис Фарел все още го нямаше. Запитах се дали, случайно, не беше взел решение да се откаже и да се прибере у дома си на следващия ден.
Дейвис не липсваше на Филомена. Тя заливаше Брандън ван Зелдер с поток от английски думи с италиански акцент. Говореше толкова бързо, че той трябваше да наведе глава близо до нейната, което всъщност беше и нейното желание.
Джини не изглеждаше щастлива. Тя преднамерено беше обърнала гръб на Чарли и седеше, тъжна и сякаш изоставена, до празното място, където трябваше да седи Дейвис. Нямаше с кого да разговаря, а господ ми е свидетел, Джини много обичаше да говори. Бордоле, седнала до Допелман, ми хвърли безпомощен поглед.
От другата страна на масата, Хектор запита Чарли с какво си изкарва прехраната, с което си заслужи презрителния му поглед. Последва доста рязък отговор, че запитаният е в развлекателния бизнес. Напрежението се усещаше във въздуха и аз, с чувство на неловкост и неудобство, се запитах как ли ние всички ще преживеем следващите пет дни.
Дейвис Фарел най-после дойде в мига, когато сервираха първото блюдо. Беше се погрижил малко за себе си, беше облякъл хубаво сако и скъпа синя риза и въпреки че косата му беше прибрана в конска опашка, изглеждаше точно като човек, преуспял на „Уолстрийт“. Той се извини и обясни, че се е наложило да проведе телефонен разговор с Ню Йорк. И добави, че наистина било спешно.
— Не са свикнали с отсъствието ми — каза накрая.
— Кой? — запита Джини, когато той зае мястото си до нея.
И беше безкрайно изненадана, когато той й разказа за младите емигранти, които бяха негови клиенти.
— Странно, аз предварително бях решила, че всички тук ще са богати и постигнали успех — каза тя.
— И откъде знаете, че аз не попадам в тази категория?
Тя го огледа от главата до петите.
— Сакото е окей. Брадата и конската опашка обаче създават различно впечатление.
Дейвис се засмя, после я запита откъде е, и двамата потънаха в разговор за „Снийдли“ и „Рамс Хед“. Бордоле полагаше усилия да води разговор с Допелман.
— Как беше полетът ви, хер Допелман? — чух я да казва.
Той й хвърли кос поглед и светлината се отрази под странен ъгъл от дебелите стъкла на очилата му.
— Спокоен въпреки прекалено строгите мерки за сигурност, които сега май са на първо място по важност — каза той.
Бордоле си пое дълбоко въздух. Нямаше да й бъде лесно с него. Изненадващо, Допелман каза:
— Харесвам косата ви, фройлайн Магуайър. Тя е много руса, много… — той като че ли търсеше подходяща дума — много очарователна.
Бордоле прие неумелия му комплимент и му се усмихна с най-слънчевата си усмивка. Каза му, че може да я нарича Бордоле.
Розалия разказваше на Чарли Клемънт за глухотата си. Тя изказа надежда, че той ще я разбере и ще я извини, ако не схване точния смисъл на думите му. Английският й беше неуверен и Чарли като че ли показваше нетърпение. После обаче овладя раздразнението си, направи така, че то да изглежда като черта от характера му, показа се като човек, който обича да поставя другите в положение да се защитават, да говорят бързо и да действат необмислено. Не и Розалия обаче. Тя запита Чарли какво мисли той за яхтата, после каза колко е мило от страна на Роберто да предложи такова приятно плаване на старите си приятели. Чарли като че ли омекна малко и неясно отговори, че и той предполага същото. И това беше всичко.
Розалия повдигна изненадано вежди и се усмихна през масата на Хектор. Запита го, на испански, как се чувства. Той приглади прекалено дългата си коса, която блестеше като отлично излъскани войнишки ботуши, поглади мустаците си и отговори, сдържано, че се чувства добре.