Очевидно беше мой ред да кажа нещо.
— Хектор, толкова много съм слушала за „Ранчото на пастирите“ и за това, колко е красиво то. Сигурно е прекрасно да се живее там.
Той елегантно наклони глава на една страна.
— Наистина, сеньорита, не бих живял никъде другаде.
— О, моля ви, наричайте ме Дейзи — казах, после не спрях да му задавам въпроси, докато не започна да ми разказва за хотела.
Сервираха вечерята. Салата от омари, последвана от говеждо „Уелингтън“. Бяхме поръчали ястия от добрата стара английска кухня, които биха се харесали много и на Боб. Чашите на всички бяха пълни с вино, разговорите се водеха повече или по-малко гладко и оживено, напрежението нарастваше. Имаше още сирене и салата, разнообразни десерти, а с тях сервираха и специално шампанско, „Пол Роджърс Суве Уинстън Чърчил“.
Монтана почти не ми беше проговорил през цялата вечер. Сега ми прошепна, че е време за тоста. Той удари няколко пъти с вилицата си по чашата и помоли за тишина.
— Дейзи иска да ви каже нещо.
Погледна ме с нескрито очакване, когато станах. Бях планирала внимателно кратката си реч, но сега нервно прочистих гърлото си и огледах гостите си един по един.
— Първо, искам, от името на Боб, да ви поздравя с добре дошли на борда. Вече знаете, че той е избрал всички вас специално, искал е да ви събере, за да отпразнувате живота му, да направите последното му „бдение“. „Всъщност искам те всички да прекарат страхотно добре“, бяха думите, които той изрече. Но има и нещо друго, върху което може би бихте искали да помислите. Вярваше, че като ви събере заедно, може би ще добиете ново виждане за това, каква е била неговата роля във вашия живот. Мислеше, че ако това стане, вие може би ще бъдете изненадани.
Те всички ме гледаха. Лицето на Чарли имаше неопределен израз, иронична усмивка повдигаше леко крайчетата на устните на Дейвис. Даян имаше гневен израз, Филомена беше озадачена. Допелман не обръщаше никакво внимание на шампанското и продължаваше да отпива от своето „Бордо“, втренчил поглед дълбоко в чашата си — като че ли там можеше да намери някакви отговори. Розалия, разбрала от Монтана какво съм казала, беше единствената, която направи някакъв коментар.
— Роберто винаги е проявявал мъдрост — каза тя тихо.
— Да, той беше мъдър — съгласих се аз. — И сега ние ще пием за него от любимото шампанско на Уинстън Чърчил, което точно за това е получило и неговото име. Чърчил, също така, беше герой за Боб. „Лъвско сърце“, така го наричаше той. Боб казваше, че би искал да е като него. И по толкова много начини — смелост, честност и почтеност, сила — той беше като него. — Вдигнах чашата си. — И така, нека пием за сър Робърт Уолдо Хардуик, мъдър човек и добър приятел на всички нас.
— Точно така.
Рег беше този, който първи вдигна чашата си, последван от всеобщ шепот: „За Боб“. Лицето на Даян представляваше маска. Тя хвърли гневен поглед на Филомена.
— Италианката не би трябвало да е тук. Тя не е нищо повече от курва.
— Dio mio! — Филомена скочи на крака. — Как се осмеляваш да ме наричаш така! Боб те изостави, защото си такава кучка. И сега виждам, че това е вярно. Боб ми е казвал, че не заслужаваш името му. И че аз го заслужавам. Той обичаше мен, не теб… Аз бях тази, която го правеше щастлив.
Настъпи неловка тишина. Стюардите започнаха да разчистват чиниите.
— Ще видим от коя от нас се е интересувал повече, когато бъде прочетено завещанието му — изсъска в отговор Даян. — Тогава ще разбереш каква е съдбата на любовниците. И къде е мястото им. В кошчето за боклук. Не забравяй, че аз бях негова съпруга…
Побързах да кажа:
— Моля ви, Даян, Филомена, това тук трябва да е цивилизована и приятна вечеря. Боб искаше да прекараме добре.
— Тъй като сме подхванали темата за завещанието, мога ли да запитам защо ние всички сме тук? — каза Чарли, който продължаваше да пие „Джак Даниълс“. — Не съм сигурен, че въобще някой от нас заслужава да се нарече приятел на Боб. Например онзи човек. — Той посочи Допелман. — Мили боже, той изглежда като работник от ферма. Никой не е чувал за него от години. Защо, за бога, Боб би поканил него?! — Той гледаше Допелман така, сякаш той беше насекомо под микроскоп. — Хайде, хер Допелман — каза той, — кажете ни, откъде познавахте сър Робърт Хардуик. Каква е детинската ви история, а?