Светлините играеха върху водата и тя добиваше красив млечен цвят. Гледах я и си мислех, че може би не е толкова лошо да намериш смъртта си в нея.
Всички, освен Чарли и Даян, бяха на палубата, надвесени над перилата. Вятърът караше полите на вечерните рокли да прилепват към женските бедра и на слабата нощна светлина те приличаха на красиви и изваяни статуи с наведени глави и развявани назад коси. Рег и Дейвис, Брандън и Хектор продължаваха да се взират във водата и да чакат.
— Със сигурност, обидата на Клемънт не е достатъчна да накара някого да потърси смъртта — каза Рег. — Клемънт беше толкова ядосан, че не беше с всичкия си, а в такова състояние хората говорят какво ли не. И казват неща, които иначе не биха казали и не би трябвало да казват.
Хектор крачеше по палубата напред и назад, а Тексас, Филомена и Бордоле се бяха скупчили близо една до друга и мълчаха.
Монтана
Монтана се беше върнал на долната палуба. Огромните стоманени резервоари за гориво блестяха под светлините, а мощното пулсиране на двигателите караше корпуса на яхтата леко да вибрира. Над този шум, той долови друг — подобен на стържене на ножовка по дърво. Хари премина бързо и безшумно покрай резервоарите в посока, откъдето идваше звукът.
Допелман лежеше проснат по гръб и все още стискаше в ръка празната бутилка от вино. Спеше дълбоко и хъркаше силно.
Монтана информира капитан Андерс, извикаха лекаря и се качи на горната палуба, за да каже на останалите.
Паниката беше преодоляна, но не и страха. Гостите бавно се прибраха по каютите си, изпитали облекчение, че труп, все пак, няма и че плаването ще продължи. Защото очакваха четенето на завещанието на остров Капри.
Част V
Обича ме/Не ме обича
„Любовта, харесването и насладата, лежат, удавени с нас, в безкрайната нощ.“
Глава 35.
Дейзи
Останахме сами и Монтана ме погледна. Все още не се бях съвзела от уплахата и стисках здраво перилата на палубата. Треперех. Вятърът играеше в косите ми, гледах кремавата бразда, която яхтата оставяше след себе си, и малките фосфоресциращи рибки, които весело подскачаха, вдъхвах мириса на море и аромата на боровите гори, който долиташе от брега. Бяхме се приближили до бреговата ивица, готови да спрем в Сен Тропе. За първи път, нямах какво да кажа. Монтана нежно каза:
— Ще се погрижат за него. Ще живее.
— Почти ми се иска да беше умрял — казах горчиво. — Това щеше да е най-лесният изход, защото всички щяхме да можем да се приберем у дома.
— Съдиш прибързано. Допелман беше унижен пред всички нас, затова се е скрил и се е напил. Той е живял сам толкова дълго, че вероятно дори не му е дошло наум, че някой може и да го потърси.
Все още не желаех да простя на Допелман за онова, което ни беше причинил.
— И как той ще застане очи в очи с всички утре? Като знае, че сме го намерили в това състояние.
— Той ще го преодолее, а също и ти. Хайде, Дейзи, отпусни се, забрави го, защо не?
Той хвана ръката ми, застави ме да пусна перилата и поднесе дланта ми към устните си. Сякаш направи магия и Допелман изчезна от ума ми. Коленете ми трепереха. Не се бях чувствала така, откакто бях излязла от тийнейджърска възраст. Със сигурност не се бях чувствала така със съпруга си. Може би незадоволителният секс с него беше по моя вина, но аз продължавах да обвинявам него — въпреки непрекъснатите си извънбрачни връзки, той не беше добър любовник. А сега се питах дали Монтана е добър любовник. Това не беше правилно, знаех, но понякога мислите ми просто поемат в някаква посока. А и определено беше по-добре да мисля за това, отколкото за Допелман.
Монтана пусна ръката ми и загледа морето. Чудех се какво ли мисли. Изглеждаше твърд човек с този ястребов профил, ниско подстригана коса и стегнато мускулесто тяло. Беше мъж, който винаги щеше да бъде във върховна физическа форма, готов за всякаква опасност, дори тя да връхлети внезапно. Питах се защо той ме привлича. Дали не точно заради чувството за опасност, което сякаш витаеше около него? Дали заради съвършеното му тяло и начина, по който изглеждаше в халат за баня — спомнях си го много ясно от онази нощ в „Снийдли Хол“, когато ми беше донесъл табла с чай и сладки — секси и спокоен, отпуснат? Въздъхнах толкова тежко, че той се обърна и ме погледна.
— Още ли си тук? — добави с весело пламъче в тъмносивите очи.