— Не мислиш ли, че трябва поне да ме наричаш Хари?
Отворих очи и го погледнах.
— О, да. Точно така. Хари. Направи още нещо… Хари…
Много по-късно, с крака, все още обгърнали тялото му, с ръце, разперени на леглото, лежах изтощена от пътуването до звездите. Прокарах длан по загадъчната татуировка.
— Какво означава тя? — запитах.
— Тибетска поговорка. Означава „любов и милост“. Трима от нас в „Делта Форс“ си я направиха. Бяха най-добрите мъже, които въобще можеш да срещнеш в живота си. Другите двама бяха убити в Афганистан. — Направи пауза, замисли се. — Липсват ми.
Той се освободи от прегръдките ми и се излегна. Със затворени очи, каза:
— Времето, което прекарах с тях, беше най-хубавото в живота ми. Те ми бяха като братята, които нямах.
Твърдият и неумолим мъж показваше, че може да бъде и слаб, и уязвим, и нежен, изведнъж станал повече човек. Погалих нежно татуировката с пръст и ми се прииска въобще да не бях питала.
— Толкова съжалявам.
Той ме погледна и видя съчувствието в очите ми.
— Другото голямо събитие в живота ми беше срещата с мъжа, когото наричах свой баща. Той не ми беше истински баща, разбира се, нямах никаква кръвна връзка с него. Но този мъж спаси живота ми. Той ме отгледа. Преди да го срещна, аз бях само поредното безпризорно дете, което си търси белята. Той се казваше Финеас Клаудуокър и беше индианец от племето команчи. Беше на шейсет и седем години тогава, слаб и жилест, тялото му беше здраво и стегнато. Той ме взе от един мръсен и прашен път в Тексас. Караше толкова стар „Форд пикап“, че изглеждаше така, сякаш го беше наследил от стария дядо Клампет. Аз пътувах на стоп, а нощта беше толкова студена, че никой, който е с всичкия си, не би си показал и носа навън. Дъждът се сипеше на потоци и бях прогизнал до кости. Кучето на Клаудуокър се беше разболяло и той го беше закарал до ветеринарния лекар. Плака, докато ми разказваше, че се наложило да убият кучето, а аз, спомням си, се удивявах на това, че възрастен човек може да има смелостта да плаче. Никога дотогава не бях виждал човек, който да проявява чувствата си.
Монтана замълча и аз не смеех да дишам. Чаках следващите му думи. Усещах как твърдата черупка, която бях изградила около сърцето си, когато съпругът ми ме напусна, започна да се пропуква. Монтана, този твърд мъж, се беше отворил за мен, беше ми показал най-дълбоките си чувства, мъката си от трагичната загуба на приятелите си и на мъжа, който му е бил като истински баща. Почувствах, че за него Клаудуокър е бил онова, което беше Боб за мен — спасение. Тези двама мъже ни бяха приютили и приели, наранени, каквито бяхме, бяха ни помогнали да продължим да живеем и ние отново бяхме станали цели и завършени личности, отново дишахме и се чувствахме човешки същества.
— А сега имам теб — каза тихо Монтана. — Жена, която всеки мъж би искал да обича.
Не се осмелих да задавам въпроси. Макар да ми се искаше да попитам: „Това означава ли, че ме обичаш?“ Рано беше още да се говори за любов. Това, което имаше в момента между нас, беше само физическо привличане. Вместо това казах:
— Би ли плакал пред мен, Монтана?
— Плаках на погребението на Боб — изненада ме той. — Защото изгубих добър човек и приятел.
— Аз също плаках — признах. — А оттогава насам плачех толкова често и толкова много, че въобще не знам откъде дойдоха всичките тези сълзи.
Той започна да усуква кичур от косите ми около пръста си.
— Дейзи?
— Да?
— Не искам да се страхуваш.
Какво ли искаше да каже? Дали не трябваше да се страхувам, че ще се влюбя в него? Или трябваше да се страхувам от следващото, което Допелман можеше да направи?
— О, не се страхувам, наистина не се страхувам! — В думите ми имаше много повече увереност, отколкото изпитвах.
— Добро момиче. — Той ме прегърна и ме притисна към себе си. — Ти си много красива, знаеш ли го?
— Е, не са ми го казвали много често напоследък — признах.
— Тогава, слушай ме сега. И си води бележки. Запечатай това в мозъка си. Ти си красива. Искам да си повтаряш това по трийсет пъти на ден. Обещаваш ли?
Засмях се.
— Ще се опитам.
Той ме отдалечи от себе си и стана, взе бутилката шампанско от шампаниерата с лед и я отвори. Напълни две чаши и ми подаде едната.
— Да пием за нас — каза с усмивка.