Отново въздъхнах и облякох тюркоазен бански костюм и тънка, прозрачна и лека синя туника — част от покупките ми в „Харви Никс“ в Лондон. Обадих се на Патрис де Колмон, собственика на „Клуб 55“, и направих резервации за обяд в два часа, грабнах сламената си чанта и отидох да почукам на вратата на Бордоле. Тя отвори, лъчезарно усмихната.
— Бързо, да избягаме, преди Допелман да ни е намерил! — каза тя с висок шепот и веднага забърза по коридора, а аз — след нея.
Смеехме се тихичко като две палави деца, докато тичахме по мостчето към палубата.
Разхождахме се под приятните слънчеви лъчи, разглеждахме сергиите, където се продаваха бижута и колани, тениски и шалчета, слънчеви очила и сувенири. Да вземеш такси, никак не е лесно в малкия и претъпкан Сен Тропе, но аз знаех къде да се обадя и така, двете зачакахме на пристанището таксито да пристигне.
Таксиметровият шофьор беше привлекателен и се казваше Пол. Говореше ни весело и оживено на френски, докато таксито пътуваше по тесните улички на стария град, който датираше от петнайсети век. А после излязохме на главното шосе. Завихме до знака, на който пишеше: „Плажове“. Минахме край сякаш безкрайни лозя, които даваха превъзходното местно розе, после отново завихме при знака, на който пишеше: „Пампелон“. Стигнахме до края на пътя и, най-после, до красивия плаж. Пол ни каза да му се обадим, когато решим да се върнем, и потегли, а ние останахме на паркинга, втренчили погледи в множеството автомобили „Бентли“ и „Ферари“.
Въпреки елегантната си клиентела, „Клуб 55“ е семпло място. Входът е дъсчена пътека, заслонена от бамбукови пръчки. Пътеката води до тераса, открит ресторант и бар. Тентите са от преплетена тръстика и бели платна и наистина приличат на корабни платна, които се веят над главата. Цялото място е потънало в бугенвилии, олеандри и вечнозелени храсти. Отпред, пред клуба, се простират златистият, обсипан с чадъри, плаж и морето. А там гъмжи от „красиви“ хора.
В сенчестата област, определена за хранене, масите са застлани със светлосини покривки. По тях са подредени вази със свежи цветя, а бризът подухва откъм морето. До нас достигаше и досадният шум от моторните лодки, които сновяха между брега и големите яхти, закотвени в близост до него. На борда им обикновено могат да се видят хора, облечени в скъпи дрехи, красиви млади жени във възможно най-оскъдни бански костюми. Всички те обикновено обядват и вечерят в най-популярните плажни клубове в Сен Тропе.
Патрис взе ръката ми и я целуна. Заговори ми тихо и нежно за Боб. Беше го познавал в продължение на много години и каза, че много ще му липсва. Клубът принадлежеше на семейството на Патрис де Колмон от 1955 година насам. В онази година, майка му и баща му купили доста западналото място на плажа и започнали да готвят за Бриджит Бардо и нейния снимачен екип, които по онова време снимали тук „Бог създаде жената“. В онзи миг се „родил“ Сен Тропе, както и „Клуб 55“.
Настанихме се на надуваемите дюшеци под чадърите, но аз нямах търпение да вляза във водата. Тя ме обгърна като нежна и мека копринена нощница. Беше с абсолютно точната температура — нито много студена, нито много топла. Гмурнах се, после изплувах на повърхността и разтърсих глава, за да отметна косата от очите си. Не мислех за Монтана. Не мислех и за Допелман. Не мислех дори за Боб. Мислех единствено за собственото си чувствено удоволствие, отдадена единствено на тази гладка кристална вода и силата на собственото си тяло. Гмурках се и плувах към хоризонта. Бордоле плуваше редом с мен — замах след замах, в синхрон. И двете бяхме тренирали плуване и се представяхме добре в училищния отбор. И това не беше отишло напразно, уменията ни се бяха запазили.
Охладени най-после, ние заплувахме към брега. Отърсихме се от капките вода като двата лабрадора, които бяха плували редом с нас. После бавно отидохме до нашето местенце от плажа и седнахме, оставихме слънчевите лъчи да ни затоплят и изсушат, преди отново да се намажем с плажно масло „Хавайски Тропик“.
Лежах по гръб на дюшека със затворени очи. За първи път, откакто бях напуснала Лондон, се чувствах наистина отпусната. Почти заспах под чадъра, но долавях, сякаш някъде отдалеч, смеха и тракането на кубчетата лед в чашите, лекия шепот на бриза във вечнозелените растения и плисъка на вълните, които се разбиваха в брега. Искаше ми се да мога да остана тук завинаги и никога вече да не ми се налага да се срещна с реалността, която представляваха Монтана и заподозрените.
— Мадам, масата ви е готова.
Усмихнат млад сервитьор в синя риза прекъсна мислите ми. Двете с Бордоле облякохме туниките си и започнахме да си проправяме път през вече пълните маси. Поръчах бутилка розе и двете отпивахме в благословено мълчание и разбирателство. Хапвахме от салатата, в която всичко, включително червените малки репички, беше прясно и подправено с ароматен зехтин. Заля ме чувството за мир и покой, за благоденствие — чувството за спокойствие след буря.