Започнахме да правим коментари за великолепните млади тела, за бижутата, за това скандално перчене и гиздене, за загорелите момичета и бронзовите млади мъже с татуировките, за дебелите титани на индустрията, нахлупили бейзболни кепета, на които са изписани имената на техните собствени яхти, за известните модели и филмови звезди. Разбира се, имаше и други хора, които редовно идваха тук година след година не за да бъдат забелязани от другите или за да гледат знаменитостите, а просто защото мястото им харесваше.
Току-що бяхме привършили морския костур и превъзходната салата и пиехме втората бутилка вино, докато чакахме да ни донесат дивите ягоди, когато Бордоле прошепна:
— Не поглеждай сега, но познай кой се приближава към нас.
И аз, разбира се, погледнах. Беше Даян. Бордоле въздъхна гневно.
— По дяволите, Дейзи, сега и тя ни видя и ще дойде при нас!
Беше права. Даян ни видя и като приближи, ни изгледа с възмущение.
— Какво правите вие тук? Невъзможно е човек да направи резервация.
— Отказали са ти, нали? — Бордоле можеше да бъде много неприятна, когато решеше. — Много лошо. Разбира се, аз и Дейзи се насладихме на превъзходния обяд, както и на прекрасен ден на плажа.
— Тогава, няма да имате нищо против, ако седна тук, при вас.
Даян се настани, преди да сме имали възможност да възразим. Засуети се с бялата си кожена чанта, приглади косата си, която носеше прибрана назад, на кок, и оправи бюстието на синята си плажна рокля.
Наля си чаша от нашето розе и отпи дълбока глътка. Погледът й срещна моя над ръба на чашата.
— Ти чукаше ли се с моя бивш съпруг? — запита ме.
Ахнах. Чух как Бордоле присмехулно изсумтя, готова всеки миг да избухне в смях.
— Винаги съм подозирала, че сте любовници — каза Даян. — Ти беше толкова близка с него, винаги до него, винаги отговаряше на телефона, винаги в самолета с него, винаги. И винаги с него в „Снийдли Хол“. И дори тук, в Сен Тропе и в хотел „Дю Кап“.
— Спомням си те от хотел „Дю Кап“ — казах, защото знаех, че и тя си спомня прекалено добре сцената, която беше направила на Боб, когато той й беше отказал пари.
— Разбира се, че си спомняш — Тя изведнъж стана предпазлива. — Онова, което не знаеш, е колко много имах нужда от парите. И защо. — Издължените й зелени очи отразяваха слънчевата светлина, когато ме погледна. — Но тогава нямаше причина ти да знаеш истината, нали? Тогава не казах и на Боб, така че защо да ти кажа сега?
— Каква истина? — запитах, но тя извърна глава, очевидно решила, че е казала прекалено много.
Махна с ръка на келнера и златните й гривни затракаха.
— Боб е мъртъв и вече го няма. Сигурна съм, че добре се е погрижил за мен в завещанието си. — Тя отново ме погледна, този път — втренчено и пронизващо. — Не е ли така?
— Наистина не знам какво гласи завещанието на Боб — казах. — Ще трябва да изчакаме, докато стигнем Капри. Там ще разберем.
Стори ми се, че видях отчаяние в очите й, но после тя бързо се обърна към келнера и си поръча печен калкан и друга бутилка розе. После отново се усмихна, сякаш заучено, и запита Бордоле откъде е и какво прави тук, харесва ли й плаването.
Само за миг, Даян се преобрази от уплашена и отчаяна жена в съвършена чаровница от висшето общество, която се наслаждава на най-хубавия плажен клуб в Сен Тропе — място, където тя очевидно се чувстваше у дома си и към което естествено принадлежеше. Приближаваха се хора, целуваха я по двете бузи и я питаха защо толкова много време не са я виждали.
Тя отговаряше на всички, че съпругът й е починал наскоро и тя се възстановява от шока.
И може би тя беше, помислих си, изненадана. Бързо се бях научила, че човек никога не можеше да е сигурен, когато ставаше въпрос за Даян.
Глава 37.
Дейзи
Обадихме се на Пол, таксиметровия шофьор, да ни вземе и оставихме Даян да се наслаждава на обяда в компанията на приятелите си.
Като все още се чудехме над смисъла на думите й, ние мълчахме по пътя обратно до Сен Тропе. След това започнахме да обикаляме бутиците, които отваряха отново в четири следобед. Разхождахме се и по павираните тесни задни улички. И срещнахме, кого мислите, Филомена, която мъкнеше огромни пазарски чанти с имената на „Хермес“, „Ерес“ и „Бланк-Блю“. Очевидно беше, че е похарчила доста от своите сто хиляди долара. Безупречна, пищна и великолепна в скъпия си, но изключително семпъл, бял ленен тоалет, тя вървеше така царствено, сякаш притежаваше всичко наоколо.