Той подскочи, когато произнесох името му, и чашата с вино падна на пода.
— Фройнлайн Дейзи. И Божоле.
Явно не беше разбрал името й правилно, затова й се усмихна колебливо и със залитане се изправи на крака. Те бяха толкова слаби, че стърчаха изпод късите крачоли на панталоните му като пръчки. Беше облечен в тениска в неопределен зелен цвят, който очевидно му беше любим. На врата му висеше мощен бинокъл.
— Време е да се върнете на яхтата, ще отплаваме в шест часа! — Подчертах ясно всяка дума.
— А, да. Да, разбира се. — Той бързо взе туристическия справочник от масата и остави няколко монети в чинийката. — Да, май наистина ще е по-добре да побързам.
Тръгна бавно и мълчаливо до нас, като от време на време хвърляше поглед към изложбата от предмети на изкуството, която заемаше няколко пресечки. Спря се пред малка, но изключителна в детайлите си, картина, изобразяваща рибарска къщичка — бели варосани стени, покрив от сини плочки, отворен прозорец, жълти завеси, развявани от ветреца, куп рибарски мрежи и черно куче, задрямало на слънцето.
Допелман свали очилата си и ги избърса. После ги постави отново на носа ей и погледна картината още по-отблизо. Погледнах часовника си, после — Бордоле. Повдигнах нетърпеливо вежди, но не можехме просто така да го оставим там, на улицата.
— Ще купя тази картина! — каза той високо.
Търговецът обяви цената си и Допелман извади оръфаното си кожено портмоне, което изглеждаше така, сякаш му служеше поне от сто години.
— Предполага се, че трябва да се пазарите за цената — каза Бордоле, но той поклати глава.
— Художниците изкарват прехраната си с това. Той продава. Аз купувам. Цената е справедлива.
Стиснал здраво картината под мишница, очевидно за него тя беше толкова ценна, колкото е един Рембранд, за който и да е музей, той забърза редом с нас. Зад ъгъла почти се сблъскахме с Дейвис Фарел, който правеше панорамна снимка на яхтите.
— Трябва да направя няколко снимки, защото в противен случай хората никога няма да ми повярват, че съм бил тук — каза той и също изравни крачка с нас. — Вие прекарахте ли добре деня?
— Страхотно! — Стори ми се, че от приятно прекараното време на плажа и обяда е изминала цяла вечност.
— От коя епоха, по-точно, е този ваш стил, в който носите косата си? — запита го Бордоле, смръщила вежди при вида на конската му опашка.
— Късните шейсет години на двайсети век, предполагам. — Дейвис подръпна дебелата си конска опашка. — Искаш да кажеш, че не ти харесва?
— Нека го кажем така — като някой стар килим, косата ти е виждала и по-добри дни.
Всички се засмяхме. Качихме се на яхтата, като Допелман вървеше последен и буквално се влачеше след нас.
— Запомнете, вечерята е в осем и половина — напомних им.
А после, о, толкова небрежно и сякаш между другото, запитах:
— Виждал ли е някой Монтана?
Никой не го беше виждал.
— Споменаваш го за първи път от сутринта — забеляза Бордоле. — Трупаш всичко в себе си, нали?
— Всичко — какво?
— Всичкият този гняв, който изпитваш към него. Това не е добре. С гняв никога нищо не се постига. Мисли разумно. Монтана не би те съблазнил, а после — изчезнал, без да иска никога повече да те види.
— Той не ме е съблазнил. Аз го съблазних.
— А, добре… Разбирам… И все пак, същото важи и тук.
Бордоле се опитваше да ме накара да се почувствам по-добре, но не успяваше.
— Без съмнение, той ще бъде в бара в седем и половина заедно с всички нас — каза тя весело, миг преди двете да се разделим пред моята врата.
Част VІІ
Ден трети. Откровения
„Рядко се доверяваме на онези, които са по-добре от нас.“
Глава 38.
Монтана
В Северна Франция валеше. Дъждът падаше равномерно и косо и превръщаше тесните провинциални пътища в хлъзгава каша. Монтана успяваше да управлява наетото „Пежо 460“ така умело, сякаш то беше състезателен автомобил. И то постепенно набираше скорост към летището на Тур.