Малкият град близо до Льо Ман, откъдето той току-що беше тръгнал, беше тъжно и изоставено място. А в онзи ден то беше дори още по-тъжно заради сивото надвиснало небе и студения дъжд. Тъмните тухлени къщи със спуснати капаци на прозорците не предлагаха дори малка част от очарованието, което чужденците очакваха от Франция. Той не се съмняваше, че и жителите на града се чувстват по същия начин. Те вероятно копнееха да избягат от мрачните улици без нито едно дърво и от полята, където растяха само ряпа и кореноплодни зеленчуци, както и от бездушните аркади и циментови пътища и постройки, над които доминираше единственият грозен хипермаркет в града, който пък беше като петно върху и без това ужасния пейзаж.
Името Валентиноа беше следата, която отведе Монтана първо до района със замъците покрай Лоара, а после — и до малкия град близо до Льо Ман. И сега той знаеше всичко, което имаше да се знае, за Даян.
Докато шофираше в дъжда, най-после имаше време да помисли за Дейзи. Телефонното обаждане беше дошло в четири онази сутрин. Нямаше и секунда за губене, ако искаше да се погрижи за събитията край Лоара, да лети и до Ню Йорк, за да разследва и отново да се върне на яхтата, преди да е стигнала остров Капри. Още преди дори да се е зазорило, той стигна с хеликоптер до Ница, където го чакаше самолетът „Гълфстрийм“ на Боб, после — до Тур, а сега трябваше да продължи към Ню Йорк. Не беше забравил за Дейзи, но просто нямаше време да се свърже с нея, нямаше време да се преобрази от детектив в любовник и да каже думите, които тя очакваше да чуе от него. Всичко, което можеше да направи сега, беше да й се обади по телефона и да се надява, че тя ще го разбере.
Дейзи го очароваше, караше го да се смее, доставяше му удоволствие. Тя беше приятна дяволита смесица в скромно девическо облекло, беше неустоимо съблазнителна, но наранена и измъчена, макар успешно да криеше раните си. Или поне е била такава, уязвима, докато не е срещнала Боб Хардуик. Боб бързо и лесно беше успял да проникне зад фасадата й. А сега това беше направил и Монтана.
Като стигна до малкото летище, той предаде автомобила на едно от момчетата, които обслужваха частния сектор, и бързо тръгна към самолета. Спря се до пистата, за да се обади по телефона. Двигателите на самолета вече ревяха, а дъждът продължаваше да вали. Щеше да му е трудно да чуе каквото и да било, но Дейзи така и не отговори.
Монтана погледна часовника си и предположи, че „Синята лодка“ е отплавала. Дейзи вероятно присъстваше на вечерята, забавляваше заподозрените и го проклинаше, че я е изоставил сама с тях.
Въпреки че я беше оставил на яхтата с вероятен убиец, той знаеше, че за момента Дейзи е в безопасност. Но ако Боб й беше оставил всичките си пари, тя щеше да се превърне в мишена. Междувременно, двамата агенти на борда я наблюдаваха непрекъснато. Никой не би могъл да заплаши Дейзи, без агентите да го забележат на секундата и да отреагират също толкова светкавично.
Остави й съобщение: „Аз съм тук, в дъждовната и пуста Северна Франция, без теб. Можеш да се досетиш къде бих предпочел да бъда. Извинявам се, но нямаше време да ти кажа каквото и да било и освен това ти спеше толкова спокойно, че нямаше да е правилно да те събудя. Аз съм на път за Ню Йорк. Ще ти се обадя оттам. Междувременно, бейби, трябва да се справиш добре с работата“.
Не написа нито веднъж думата „любов“, не подхвърли дори небрежното „обичам те“. Не беше сигурен, че тя би искала това от него. Пък и той никога, на никого, не беше казвал, че го обича.
Глава 39.
Монтана
Изгорялата и почерняла метална маса, която беше всичко, останало от жълтото „Ламборджини“ на Боб Хардуик, се пазеше в един гараж в Ню Джърси, където Монтана беше наредил да транспортират автомобила след злополуката. Екип от специалисти по пръстови отпечатъци и веществени доказателства работеше върху него, изследваше пораженията и непрекъснато ровеше из разтопения метал, в който се беше превърнал двигателят. Две неща бяха оцелели. Конструкцията на шофьорската седалка беше останала непокътната заедно с кожения колан, а рамката на гюрука дори не беше засегната.
— Странно, как се случват тези неща. Съжалявам, че беше необходимо толкова време — каза Лен Глейзър. Той беше експертът, който анализираше останките на самолети и автомобили, прилагаше и последните открития на своята наука, за да разкрие как са се случили злополуките. — Било е обаче по-сложно, отколкото изглежда. Човек би могъл да помисли, че лесно е можел да предотврати катастрофата.