— По дяволите! — каза мрачно Бордоле, като си поръча още едно питие в бара след вечеря. — Ще се радвам, когато това плаване приключи.
Гневно си помислих, че и аз ще изпитам радост.
Бордоле излезе на палубата в оскъден розов бански.
Помислих си, че изглежда наистина добре в него. Тя ми кимна за поздрав, аз й отговорих със същото, като продължавах да си блъскам главата над въпроса за заподозрените и Монтана. Тя извади книгата си и зачете. Аз се настаних на стола до нея, сложих ръце зад главата си и втренчих поглед в небето. То се различаваше от морето, макар и двете да бяха в същия проклет син цвят.
Бордоле остави книгата и аз забелязах заглавието — „Едно лято изпълнено с чувства“.
— Предполагам, че не си се чувала с него — каза тя.
— Не.
— И това те тревожи.
— Да.
— Какво ще кажеш за чаша шампанско?
— Прекалено е рано.
Бордоле въздъхна и изправи гръб.
— Мили боже, не сме ли като някои разглезени деца? Ти мислиш, че си първата жена, изоставена от мъж. Трябва или да му дадеш възможност да докаже, че това не е така, или да го преодолееш.
Аз я погледнах с възмущение.
— Мислех, че си на моя страна.
— Не и когато твоята страна е истинска досада.
— О, благодаря!
— Можех и да не се държа като дама и да употребя и по-груб израз, но не го направих — каза Бордоле.
— Все още можеш. Вярно е, знам. — Изведнъж разкаяла се, аз се протегнах и я хванах за ръката. — Истината е, че той ме вълнува. Знам, че случилото се трябваше да е само флирт, бърза любовна авантюра, която трябваше да приключи за не повече от седмица, но ето, че сега съм се хванала в собствения си капан. Аз, Бордоле, която не искаше никога вече да се влюби в мъж. И когато го направих, виж само какво се случи. Той ме изостави, без дори да ми каже довиждане.
— Понякога и това се случва. Но аз мисля, че този път е различно. Той ще се върне.
Взех книгата й и прелистих страниците.
— Какъв е сюжетът на тази книга?
— Един мъж среща една жена. Един мъж изоставя една жена. Една жена изоставя един мъж. Само че всичко това се случва в Париж и на пътуване с автомобил през Франция, със спиране в очарователни малки хотели с много храна, любов и омраза и отново любов. Една жена намира себе си, Дейзи. Може и да пожелаеш да я прочетеш.
Хвърлих й поглед, изпълнен с подозрение.
— Може би ще я прочета. Междувременно, заклех се, че никога повече няма да хапна, но — какво ще кажеш за един ранен обяд?
Взех книгата, и двете с Бордоле се натъпкахме с хамбургери, пържени картофи и пепси-кола и се наслаждавахме на вината, която изпитвахме заради това.
В четири часа аз се изтегнах до басейна на горната палуба, където планирах да възвърна настроението си и добрия си външен вид с малко масаж. Сблъсках се с Джини в съблекалнята и импулсивно я прегърнах, доволна да видя човек, на когото мога да имам доверие.
— Хей, как си?
— Чудесно… Добре… — каза тя, но като че ли не беше много сигурна. — Знаеш ли къде е Монтана? — запита тя. — Трябва да говоря с него.
Започна да ми се струва, че всички имат нужда да говорят с Монтана.
— Той слезе от борда на яхтата вчера. Не знам къде отиде.
Джини смръщи вежди.
— Въпросът всъщност е доста спешен.
Наострих уши. Дали тя не знаеше нещо?
— Мога ли да помогна? Двамата с Монтана работим за Боб, нали знаеш.
Тя ме погледна разтревожено изпод острите си гъсти черни мигли. Щеше да ми каже за какво става въпрос, но после изведнъж промени решението си.
— Не, не, не мога да ти кажа, няма да бъде правилно. Трябва да говоря с Монтана.
— Окей, тогава ще чакаме той да се върне. Надявам се да се появи отново на борда, преди да сме стигнали Капри.
Искаше ми се да съм толкова сигурна в това, колкото уверено звучаха думите ми.
— Наслади се на масажа, скъпа — казах, като преминах на йоркширски диалект. — Аз самата се каня да го направя.
Джини ми се усмихна лъчезарно, бързо превърнала се в старото си, весело и дяволито „аз“.
— Е, Дейзи, любима, ти самата заговори почти на йоркширски — каза тя. — Забавно е, нали? — добави тя. — Не ти ли липсваше? Дори тук, на тази огромна яхта, докато разглеждаме всички тези прекрасни места, непрекъснато мисля за „Снийдли“ и колко много ми е мъчно, че ще пропусна годишния карнавал в селото. Обичам да слушам оркестъра на лунна светлина след карнавала, макар вече да няма мелници, мини и въглищари, а момчетата от оркестъра да са прекалено млади, за да са свирили, когато тези неща още са били реалност в селото.