Тя преднамерено не обръщаше внимание на Филомена, която приличаше на Бриджит Бардо в нейните ранни години с русата си коса, прибрана в конска опашка. Беше наистина момиче, което би могло да украси всеки плакат и всяка реклама за плажовете по Средиземно море. Бордоле изглеждаше на около шестнайсет години, а аз — е, предполагам, че аз просто изглеждах бледа и измъчена.
Не бях имала парти по пижами от детството — достатъчно далеч, та това да е просто неясен спомен. Но както и да е, тук, на борда на „Синята лодка“, нещата бяха различни. Един келнер ни наливаше добре изстудено розе, докато друг ни сервираше вкусни ордьоври. Имаше много чинии със сандвичи — с шунка и сирене, със салата, в която имаше и яйца, със салата от риба тон, с индийски наденички… Когато помолиш за сандвичи на „Синята лодка“, получаваш сандвичи. И ние се нахвърлихме върху тях с такива викове на наслада, та човек би помислил, че не сме хапвали нищо цяла седмица.
Излязохме на палубата да гледаме залеза, излегнати в шезлонги, с чинии в скутовете, с чашите вино до нас. Джини се настани за малко на дръжката на шезлонга на Даян, а тя дълго я гледа, след което показно извади хартиена кърпичка и почисти мястото. Филомена стоеше възможно най-далеч от Даян. Беше напълнила догоре чинията си със сандвичи и ядеше лакомо — наистина като изгладняла. Тексас каза, че обича шунка „Серано“, и хапваше само от нея и от сиренето, но не и от хляба. И аз реших, че вероятно така тя запазва превъзходната си фигура.
— Понякога така, понякога гладувам, макар никак да не ми се иска — отговори Тексас.
Филомена вдигна поглед от чинията си.
— Гладуваш, без да искаш? Какво означава това?
Тексас сви рамене.
— Понякога е трудно да се намери работа, парите не стигат и нямам достатъчно за нищо повече от бургер от деветдесет и девет цента на „Макдоналдс“. Ако дори и това мога да си позволя.
Замълчали изведнъж, ние виновно загледахме препълнените си чинии.
— Знам какво имаш предвид — каза Розалия нежно. — Бях бедна, когато бях млада, а имах и три деца, които трябваше да храня. — Тя се усмихна и погледна Магдалена, която седеше на пода до Бела пред телевизора. — Истинско щастие е, че децата всъщност не разбират колко са бедни. Там, където живеехме, всички хора бяха бедни — животът просто беше такъв. Всички ядяха едно и също — ориз и полуразвалени зеленчуци, подарени ни от крайните сергии на пазара, а понякога получавахме и по някой кокал от месаря, за да си сварим бульон. — Тя се усмихна. — Тогава се научих да готвя добре, защото само така можех да извлека максимума от онова, което имахме.
Гледах я втренчено, озадачена. Тази беше жената, която Боб Хардуик беше обичал, неговата любов. Трябвало е само да се обади на Боб и той би й дал всичко, от което би имала нужда. Всичко, което би поискала. Би могла да иска от него всичко до края на дните му. Спомних си връзката писма, прибрани в сейфа в стената. Реших по-късно да й ги дам. Едно знаех със сигурност — тази жена не беше убила Боб.
— Аз също израснах много бедна — каза Филомена, седнала на перилата в ъгъла на палубата. — Татко беше местният хлебар и никога не ни липсваше храна, но никога нямаше достатъчно пари мама да купува хубави дрехи и качествени обувки. — Тя въздъхна. — Може би затова сега имам цял пълен гардероб, а някои от дрехите и обувките не съм носила нито веднъж. — Тя отново сви рамене по типично италиански маниер. — Като видя хубави обувки, просто трябва да ги имам, не мога да устоя.
— Фройд би ти дал отлична оценка за този психологически анализ — каза с неприятен глас Даян.
Очите на Филомена блеснаха.
— А какъв е твоят произход, Даян? Хайде, кажи ни истината, сега сме само ние, момичетата, тук.
Даян я изгледа втренчено, но спокойно. После огледа останалите от нас, седнали в края на шезлонгите, очакващи с нетърпение думите й.
— Аз, разбира се, имах достатъчно късмет да се родя в благородническо семейство — каза тя гордо. — Бях единствено дете и родителите ми ме глезеха, но… — Тя въздъхна театрално. — Исках повече от живота в замъка, дебютантските балове, партитата. Исках да бъда филмова звезда като Катрин Деньов или певица, която живее бохемски живот с любовника си в Париж, втора Джейн Бъркин… Но после срещнах Боб Хардуик и той се влюби лудо в мен. — Като внимаваше чашата й да не падне от чинията, където едва се крепеше, тя погледна Филомена. — Аз бях любовта в живота на Боб. Той беше съкрушен, когато го напуснах. — Тя отново въздъхна и аз си помислих, че от нея в никакъв случай не би излязла добра актриса. — Аз обаче не можех повече да понасям да бъда просто лична вещ на богат мъж.