— Сър Робърт е зает — беше му казала секретарката. — Ще има срещи през целия ден.
Допелман беше казал, че ще чака.
— Сър Робърт ще има срещи до късно през нощта — беше казала, като ясно беше подчертала всяка дума.
Тя очевидно не познаваше Допелман. По онова време той вече достатъчно дълго беше отсъствал от световната сцена. Не знаеше дали секретарката въобще си е направила труда да каже на Боб, че е дошъл. За нея той беше просто ексцентричен и лошо облечен мъж без значение. Мъж без значение за всички, разбира се, с изключение на Боб.
Чу женски стъпки и нервно вдигна поглед. Тя се поколеба. Гледаше втренчено в мрака, сякаш търсеше някого. После направи крачка напред и попадна в светлината. Беше Дейзи.
Допелман се сви в тъмния ъгъл. Тя не го видя и отиде до един от диваните, поставени до прозорците. Коленичи на него, подпря глава на ръцете си и загледа нощното море.
— Дейзи — каза той тихо. Тя се обърна.
— О, мили боже! — прошепна и гласът й издаваше уплаха. — Хер Допелман.
— Съжалявам, че те изплаших. — И, моля те, казвам се Мариус. Името ми е дадено от майка ми след доста спорове по въпроса. Баща ми се оплаквал, че е прекалено романтично, казвал, че това е име за композитори и художници, а не за мъже като нас. Както и да е, майка ми надделяла и аз съм бил кръстен Мариус, макар че през по-голямата част от живота ми към мен се обръщаха на фамилно име.
Тя го гледаше втренчено, с ококорени очи.
— Не можах да заспя — каза той. — Предполагам, че и ти не си могла.
Непоканен, той седна на дивана до нея и почувства как тя се сви.
— Тревожи ли те нещо? — запита я нежно.
— Не… Е, да… Много неща… Боб…
Той цъкна с език, за да изрази съчувствие.
— Сигурно това ти причинява мъка, но нали такава е била волята на Боб?
Дейзи се отпусна върху възглавничките на дивана. Обърна се и го погледна.
— Има и още нещо… Повече от това…
— Искаш ли да ми разкажеш?
Дейзи беше озадачена. Допелман се държеше като човешко същество. Може би защото бяха сами в мрака насред морето, отрязани от реалността. Тя реши да играе играта.
— Хер Допелман…
— Мариус — поправи я той.
— Мариус — каза тя, — бил ли си някога влюбен?
— Да, бил съм влюбен. Беше най-болезненото време от живота ми.
— Но защо е било толкова болезнено?
Допелман свали очилата си с обичайния си нервен жест и започна да лъска стъклата им с кърпичката, която държеше в джоба на сакото си.
— Защото тя ме предаде. — Той постави очилата обратно на носа си и изненадващо й се усмихна. — Жените понякога са такива. Тя се казваше Магали, беше унгарка. Те са много страстни, нали знаеш, винаги правят или война, или любов — което е по-важно за тях в момента. — Той сви рамене. — Помолих я да се омъжи за мен. Бях луд от любов, бях готов да й дам всяко пени, което имах, всичко, което притежавах. Но когато тя ми каза какво всъщност иска, отговорих й, че цената е прекалено висока и не мога да го направя. Тя започна да ме моли, да заплашва, да ме ласкае. Обеща да се омъжи за мен на следващия ден, ако й дам това, което иска. „Ще бъдеш богат цял живот“, каза ми, но аз й отговорих, че парите не са това, за което копнея.
Той отново свали очилата си и отново тревожно ги излъска.
— Разбира се, трябваше да се досетя, че тя работи за чуждо разузнаване и че наистина искаше моите знания. Искаха да шпионирам за тях. Да продавам американските тайни. — Допелман направи пауза. — А в замяна щях да получа желаната жена.
Той отново постави очилата на носа си. Извиваше и стискаше ръцете си толкова силно, че вените изпъкваха.
— Боб винаги приятелски ме държеше под око. Казваше, че според него не съм практичен, защото съм винаги потънал в научни проучвания, планове и мечти. Беше се срещал с Магали и като всички се питаше защо една умна и красива жена би ме ухажвала. — Той отново сви рамене. — Магали ми уреди среща с един агент в парка във Вашингтон. Боб някак си разбра за нея. Проследи ме, защото се досещаше какво става. „Отрепка!“, ме нарече. „Тази страна беше много добра с теб. А сега ти си готов да я замениш за евтина жена, която те върти на малкия си пръст, но не дава и пет пари за теб, жена, която ще те зареже веднага щом получи каквото желае. Ти си блестящ учен, но си идиот. Всеки човек, който замисля да продаде страната, която му дава висока награда и всякакви възможности… не ми е приятел. И ще се погрижа да нямаш повече нито един приятел“.