Зад очилата, погледът на стъклените зелени очи на Допелман срещна изумения поглед на Дейзи.
— Но тъй като не бях извършил престъплението, Боб ми даде възможност. Обеща, че ако си тръгна веднага, нищо няма да каже. Трябваше да измисля някакво извинение — здравето ми, семейството ми… каквото и да е. И просто да изчезна. Ако не, той щеше да ме предаде на ФБР.
— И ти, разбира се, изчезна, скри се — каза Дейзи и въздъхна от облекчение.
Допелман вдигна празния си поглед към нея.
— Помолих Магали да дойде с мен. Тя ми се присмя, че нищо не струвам и вече няма полза от мен, че никой няма да има полза от мен, все едно че съм мъртвец. Много пъти през изминалите години се молих на Господ да ми даде сили да й простя, да простя и на Боб, защото те двамата съсипаха живота ми. Боб беше прекалил малко, защото можеше да ми позволи да остана в страната, да върша работата, за която съм най-добре подготвен. Все пак бях най-добрият в света…
— Значи никога не си му простил.
Сега Дейзи разбираше какъв би бил мотивът за убийство на Допелман.
— Бях най-добрият. А сега, заради Боб, съм никой. Невъзможно е да се прости това.
Допелман стана. Подръпна сакото си, оправи вратовръзката си, изкашля се нервно и за пореден път намести очилата на носа си.
— Не съм говорил за това с никого. Дълго време го таих в себе си, но тук, на яхтата, далеч от всичко, а и защото ти си познавала Боб толкова добре, открих, че мога да разговарям с теб.
Дейзи също се изправи.
— Благодаря ти, че ми се довери — каза тя и изведнъж отново изпита страх. Отчаяно понечи да се отдалечи, да избяга, като почти затича към вратата, но той я последва. — Няма да чакам асансьора — каза тя и буквално затича към стълбите. — Лека нощ, хер Допелман.
— Мариус! — го чу да вика след нея.
Скоро се озова в безопасността, която й предлагаше нейната каюта. Заключи вратата и застана, подпряла гръб на нея, дишаща тежко. Не знаеше как беше успяла да седи там в присъствието на убиец, който изливаше пред нея сърцето си за изгубената си любов и за предателството на Боб. Допелман наистина беше луд.
Тя седна в края на леглото, изрита обувките от краката си и потъна във възглавниците. Червената светлина на телефона мигаше. Съобщение! Сигурно беше от Монтана. Тя грабна слушалката, но беше Тексас, която я молеше да й се обади рано сутринта, защото има да й каже нещо важно за Чарли Клемънт.
Дейзи мислеше, че това никога няма да свърши. Беше точно така, както й беше казал Боб в писмото си до нея. Всичките заподозрени започваха да разкриват истинското си „аз“. И мотивите си за убийството.
Част VІІІ
Ден четвърти. Соренто и Капри. Преди бурята.
„Човек не би могъл да бъде прекалено предпазлив в избора на враговете си.“
Глава 44.
Монтана
Монтана пиеше третото си еспресо в кафене на пристанището в Соренто, когато, като летен мираж, „Синята лодка“ се появи на хоризонта. Той се чувстваше ужасно и отчаяно се нуждаеше да се наспи добре през нощта. Уморено потърка с длан наболата си брада и се запита дали Дейзи ще се зарадва да го види или, напротив, вече ще е толкова ядосана, че ще го дари с леденото отношение, което жените така добре умеят да демонстрират.
Дейзи беше непрекъснато в ума му по време на дългите полети с „Гълфстрийма“ на Боб Хардуик, докато беше притиснат към сребристосивата седалка на височина 30 000 фута, а ушите му бучаха заради прекалено многото време, прекарано в самолет. Не се хранеше достатъчно, не спеше достатъчно, просто покриваше очите си с маска и се опитваше да се отпусне, а от време на време ставаше, за да се поразтъпче.
Вече беше сглобил по-голямата част от пъзела и отговорите бяха изненадващи, както и мотивът за убийството. Той все още нямаше достатъчно доказателства, за да обвини убиеца, но в Ню Йорк, в офисите, където разполагаха с последната дума на техниката и модернизацията в разследванията, хората му работеха по въпроса. Проверяваха компютрите за документи, за финансови отчети, за прехвърляне на недвижима собственост, за актове за раждане. В момента мислеше, че животът е пълен с изненади, някои от които наистина те заварват неподготвен.
Гледаше как „Синята лодка“ спуска котва. Виждаше някои от пътниците, подпрени на перилата, загледани в бледозлатистите скали на Соренто, поемащи първите глътки от въздуха, изпълнен с аромата на лимонови и портокалови дръвчета. По хълмовете над града се простираха лозя, а на самия край на скалите бяха накацали малки хотели в стил рококо. Рибарски лодки, боядисани в ярки цветове, влизаха в пристанището, пълни с улов, обещаващи прясна морска храна за обяд, а над всичко това се носеше бързият италиански говор.