По всяко друго време Монтана щеше да бъде очарован от тази сцена, но в момента Дейзи не излизаше от ума му. Днес щеше да постави нея на първо място, да я компенсира за това, че я беше изоставил така, без никакво обяснение. Надяваше се, че е получила съобщението му и го беше разбрала, но не разчиташе прекалено на това.
Една от лодките беше спусната във водата и някои от пътниците се качиха в нея. Той набра номера на Дейзи.
— Ти ли си? — каза, когато тя отговори.
— Не би ли трябвало аз да задам този въпрос? — Гласът й беше леденостуден.
— Би трябвало. Но искаш ли да узнаеш отговора?
— Напълно ми е безразлично.
— На делово или лично равнище?
Настъпи мълчание, после тя каза:
— Аз работя за Боб, така че ще обсъдя работата с теб. Лично равнище не съществува между нас.
— А какво ще стане, ако се извиня и кажа, че това не можеше да се избегне?
— Нямам нужда от извинения — отвърна тя рязко. — Трябва да говоря с теб. Тук станаха доста неща, за които трябва да знаеш.
— Аз съм на пристанището и те чакам — каза той и сложи край на разговора.
Закрачи по кея с ръце в джобовете. Нещата не бяха много обещаващи. Би дал всичко да можеше да не наранява Дейзи, но нямаше избор. А никога нямаше да позволи, на която и да е жена да застава между него и работата му. Работата винаги щеше да е на първо място.
Глава 45.
Дейзи
Качих се в лодката и отплавахме към кея. Бордоле идваше с мен като подкрепление. Знаех, че Монтана не би казал нещо прекалено лично пред нея, а и нямах никакво намерение да му позволя да се извини. Мъжете, изглежда, мислят, че могат да се измъкнат от всякакво положение и да получат всичко, а се канех да докажа, че това не е така поне в този случай. Оттук нататък нашите отношения щяха да бъдат стриктно делови.
Видях го да чака на вълнолома. По дяволите, изглеждаше добре. Отново се запитах къде беше добил тена си — знаех, че не може да се печеш на слънце, докато преследваш убийци през континента. Преглътнах въздишката си. Оттук нататък всичко беше само работа, а и умът ми беше така претоварен с информацията за заподозрените, че нямах друг избор, освен да говоря с него за това.
— Нима сърцето ти не омекна поне малко, като го видя? — прошепна Бордоле в ухото ми, когато слязохме от лодката.
— Не — излъгах, но не можах да заблудя старата си приятелка.
Усмихнах се студено на Монтана, но сърцето ми препускаше лудо, а вътрешно сякаш умирах. Когато той взе ръката ми, това беше като електрически шок и студеното ми отношение веднага се стопи.
— Как си? — Побързах да издърпам ръката си.
— По-добре сега, като те видях. — Той ме огледа от главата до петите. — Изглеждаш уморена.
Свих рамене.
— Не можах да спя. Допелман също не можа. Срещнахме се в празния бар в два през нощта.
Усмивката му изчезна.
— Какво си правила там сама по това време на нощта?
Погледнах го с отворена от изумление уста.
— Казах ти: не можах да спя. Станах, разходих се…
— Исусе! Сигурно си заблудила дори агентите, които те наблюдават. Те са решили, че си легнала.
— Значи толкова по въпроса за професионалното наблюдение — каза Бордоле. — Здравей и на теб, Хари, как си?
Той се обърна към нея.
— Радвам се да те видя, Бордоле. Харесва ли ти плаването?
— Досега — страхотно! Няма да повярваш колко напрежение се усеща, какви замисли се правят, какви планове, без да споменаваме признанията, а после и късните спорове и кавги в бара.
Монтана извика такси, качихме се и поехме по стръмния хълм към града, към „Алберго е Лондрес“, откъдето той каза, че се разкрива най-красивата гледка в Соренто. Не си направих труда да го запитам откъде знае това. Беше от онези хора, които, в който и град да се озоват, винаги знаят кои са най-добрите места. И не беше сгрешил по отношение на малката странноприемница от деветнайсети век, чиято тераса сякаш висеше над безкрайния син залив, гледката към остров Капри на хоризонта и на Везувий на север. Хотелчето беше потънало в пурпурни бугенвилии и лимонови дръвчета в саксии, а масите бяха поставени под червени тенти. Чуваха се смях и разговори. Изглежда всички, освен мен, се забавляваха и чувстваха добре.