Всички бяха на брега и на борда беше тихо. Апартаментът ми беше хладен, климатичната инсталация жужеше, а завесите бяха спуснати, за да не пропускат следобедните слънчеви лъчи. Захвърлих чантата си на един стол и отидох в спалнята. Обърнах се и му кимнах.
— Ела тук, Монтана!
И той, с усмивка, се хвърли в разтворените ми прегръдки.
Не повторихме онова, което се беше случило преди. Случи се нещо по-различно. Целувките му бяха много по-нежни, а моите — много по-страстни. Дланите му бяха съвсем нови за мен, устните му — горещи и познати. Тялото му прилягаше към моето, ласките му ме караха да тръпна, а устата му — да моля за още. Желаех Хари Монтана по-силно, отколкото някога щях да желая друг мъж. А Хари Монтана задоволяваше всичките ми нужди.
Бяхме все още в леглото в седем часа вечерта, взели душ и голи.
— Трябва да си поемем дъх — каза той с нос, сгушен във врата ми.
Аз нададох стон и зарових лицето си в гърдите му, започнах лекичко да го хапя.
— Не мога да се срещна със заподозрените тази вечер. Не искам да мисля за убийства и пари. Не може ли просто да останем тук, да бъдем сами? — помолих го аз.
Някъде дълбоко в подсъзнанието ми се въртеше мисълта, че ние може би щяхме да имаме само тази нощ. Човек никога не знае с мъж като Монтана, не знае кога може да изчезне отново и за колко време. Може би следващия път щеше да изчезне завинаги… Исках да взема от него всичко, което можех. Сега.
— Тогава, няма да се видим с тях — каза той, с което ме изненада. — Ще помолим за обслужване в стаята.
— Но тогава ще се наложи да се скриеш в банята — възразих аз.
— Наистина ли мислиш, че ще повярват, че ти ще изядеш вечеря за двама? Хайде, Дейзи, слез на земята, никой пет пари не дава, освен теб и мен.
Хвърлих му предпазлив кос поглед.
— А ти даваш ли пет пари?
— Да — каза той, изведнъж станал сериозен. — Давам пет пари за теб, Дейзи.
Не каза „обичам те“, но засега и на това бях доволна. Това не беше просто кратък сексуален флирт, бях с мъж, чувствата, към когото започваха да стават все по-дълбоки, мъж, който се интересуваше от мен.
— Да изпратим тогава за обслужване по стаите — казах и се усмихнах лъчезарно.
Част ІХ
Ден пети. Вила „Белкис“. Прочитане на завещанието. Време за истината.
„Дължим уважение на живите; на мъртвите дължим само истината.“
Глава 46.
Дейзи
Беше рано на следващата сутрин и Монтана беше на палубата с чаша кафе.
— Ела тук навън, Дейзи! — извика той.
Все още в леглото, аз се прозинах мързеливо и се протегнах дълго и доволно. Тялото ми се чувстваше отпуснато и гъвкаво като на котка.
— Не, ти се върни тук — отговорих, като си мислех, че да правиш любов сутрин може би дори е по-хубаво, отколкото през нощта.
Но той се върна, хвана ме за ръцете, издърпа ме и ме заведе при перилата на яхтата.
— Погледни!
Остров Капри се издигаше пред нас като бижу в сапфиреното море. Малкият град беше като кълбо от разцъфнали растения, зеленина и бели къщи. Той лежеше между две извисяващи се варовикови скали, където кръжаха малки лодки, спотайваха се естествени и изкуствени пещери, а от дълбините се издигаха гигантски камъни. Спомних си легендата за римския император Тиберий, който толкова много обичал острова, че си построил вила тук и въобще отказал да се върне в Рим. Като гледах сцената пред нас, можех да разбера защо.
Гола, обгърната само от ръцете на Монтана, се подпрях с лакти на перилата. Искаше ми се ние двамата да сме само двойка обикновени туристи, готови да изследват красотата на остров Капри, а предстоящият ден да не трябваше да бъде такъв.
Сякаш Монтана бе отгатнал мислите ми, защото каза:
— Може би един ден ще дойдем тук отново.
Като знаех колко е зает и колко напрегнат е животът му, не вярвах много на думите му. Реших, че трябва да се насладя на това, което мога, в най-голяма степен, хванах го за ръката и го заведох обратно в леглото. Засега, нашата среща със съдбата можеше да почака на остров Капри.
След два часа ние отново излязохме на палубата. Взехме лодката и отидохме до голямото пристанище, а после се качихме на въжената линия до Пиазета, малкия площад и център на града, от всички страни на който се редяха приятни кафенета и бутици, а над всичко това се извисяваше високата часовникова кула с красивия циферблат от майолика. Стрелките на часовника показваха пладне. Срещата ни беше в два часа във вила „Белкис“. Имахме два скъпоценни часа само за себе си.