Хванати за ръце, ние се разхождахме по павираните улици, спирахме да надникнем в малките бутици, в които сандалите, които се продаваха, бяха изработени на ръка, както и в магазините за бижута. Изкушени от ароматите, които идваха от ресторант-пицария „Аврора“ на „Виа Фуорловадо“, ние седнахме на терасата и изпихме по няколко чаши червено вино и гледахме как светът на остров Капри минава покрай нас, докато споделяхме пицата „Алакуа“, поръсена със сирене „Моцарела“ и лютив червен пипер в неаполитански стил. Беше препечена точно колкото трябва и беше наистина много вкусна.
Чувствах се толкова добре, че почти забравих защо сме тук. Но в този момент звънна мобилният телефон на Монтана. Той бързо отговори. На лицето му се изписа тревога и той прокара длан по главата си.
— Сигурен ли си? — запита накрая. После кимна: — Добре. Правилно. Разбрах.
Затвори и тревожният му поглед срещна моя. Не каза нищо, но предположих, че вече знае кой е убиецът.
— Кажи ми? — помолих.
— Скоро ще разбереш — беше всичко, което каза.
Допих виното в чашата си и се канех да направя знак да ми донесат друга, обаче Монтана поръча еспресо.
— Не трябва да размътваш прекалено много мозъка си — предупреди ме той. — Ще има двама души охрана до вратата, но ще бъдат невъоръжени. Не мога да приема риска, който носи оръжието, с всички тези хора в стаята. Ти ще си в безопасност, не се тревожи.
Кимнах и много ми се искаше Боб да не беше уредил това плаване и развоя на нещата по такъв начин, но пък, от друга страна, тогава нямаше да срещна Монтана. Предположих, че ще трябва да приема и лошите страни заедно с добрите.
Разходихме се бавно по красивата улица „Виа Трагара“, надничахме нагоре по загадъчните извити стълбища, в началото на които понякога имаше арки и които се виеха между сградите, измазани със светъл хоросан, поглеждахме и зад високите железни врати на вилите, край които растяха огромни олеандри, подобни на булчински букети. Звуците на лятото бяха навсякъде около нас — песента на птиците, цвъртенето на щурците и тихите, почти недоловими, шумове, издавани от водните кончета. Слънчевата светлина се отразяваше от водата, а понякога водните капчици блестяха като миниатюрни диаманти, преминаваше през гъстата зеленина и обсипаните с гроздове лози. Слънцето беше толкова жарко, че бяхме благодарни, когато се озовахме в сенчеста тясна уличка, която водеше нагоре по хълма. В края й имаше висока бяла стена и двойна дървена порта, боядисана в синьо. А на стената беше закрепена, леко наклонена, табела, на която пишеше: „ВИЛА БЕЛКИС“.
Глава 47.
Дейзи
Портата ни отвори слуга, облечен в бяло сако — възрастен човек със сбръчкано кафяво лице и тъмна коса, макар и вече силно посивяла.
— Добре дошли във вила „Белкис“. Аз съм Енрико — каза той. — Работех за господин Василий в продължение на почти двайсет години. Господине, госпожице, вила „Белкис“ ви приветства. Освежителните напитки ви чакат. Моля ви, влезте.
Влязохме във вътрешния двор. От двете му страни имаше два еднакви синьо-сиви басейна, осветени от лампи във формата на малки златисти рибки. Пътеката между тях водеше до широки стъпала, от двете страни на които имаше колони, облицовани със сини и тюркоазени плочки. Тесни колони поддържаха и портала, а входната врата беше отворена. Зад нея се виждаше голяма стая, която се простираше по цялата ширина на къщата. А от другата страна, зад отворените френски прозорци, се виждаше морето.
Таванът се издигаше на два етажа височина и широките му греди бяха боядисани в светлосиньо. В единия край напред се издаваше мецанинът, а подът беше от теракотни плочки, обсипани с кобалтовосини звезди. По белите стени висяха стари сребристи огледала и картини в пастелни и приглушени тонове, имаше и бели дивани, достатъчно дълбоки, за да потънеш в тях.
Изкушени от гледката, както вероятно и всички, които идват тук, аз и Монтана излязохме на терасата. Сякаш безкраен басейн се простираше до хоризонта, а там, където морето се вдаваше в скалите, тесен зеленикав водопад се изливаше над главите ни и образуваше пръски в морската вода. Под покрита с лози пергола беше поставена дълга дървена маса, идеалното място за романтична вечеря в гореща лятна нощ, а удобни столове бяха подредени около огромна външна камина. Имаше друга синя дървена врата в стената, която ограждаше градината. Тя водеше към назъбените варовикови скали. Обаче в градината на вила „Белкис“ всичко беше нежно, меко и приглушено.