Рози и орлови нокти, бугенвилия и хибискус пълзяха по стените и придаваха красота на всичко наоколо. Чуваше се ромоленето на поточето и на водопада, гукането на гълъбите и тихото цвъртене на цикадите.
— Толкова е спокойно! — прошепнах на Монтана. — Такова успокоение и хармония! Знаеш ли, че дизайнът на всичко тук е на самия Василий? — добавих.
Василий беше син на майка рускиня и баща турчин, известен с лекотата и грацията на своето танцуване и способността си да вдига примабалерините като перца. Когато открил тази вила, тя била малка къща само с две спални, равен покрив, боядисана с вар и заобиколена от пущинаци, но гледката, която се разкривала от прозорците й, била също толкова вълшебна и той веднага се влюбил в нея. Прекарал години наред над дизайна на къщата и градините и когато всичко било приключено, започнал да дава разточителни партита с музиканти на терасата или в мецанина, на които идвали всички по-известни хора от Европа. Сервирал калмари, шампанско и хайвер, както и от местното сухо бяло вино, което много обичал, а по-късно понякога танцувал за гостите си.
Водел всичките си любовници тук, мъжете, както и жените, защото той бил бисексуален. А после, когато остарял — е, за балетист, имам предвид, около петдесет години — написал подробната си биография, която скандализирала света и станала причина да загуби много от приятелите си и се върнал да живее тук в почти пълно усамотение с кучето, което обожавал.
И тогава направил синята дървена врата в стената на градината, за да може да разхожда кучето по скалите. Познавал ги като дланта си, знаел къде са опасните пукнатини и пролуки, макар някои от тях да били скрити под тревата.
— Умрял точно на тази тераса — казах на Монтана. — Докато седял на любимия си стол с кучето до себе си, отпивал от любимото си бяло вино и гледал любимата си гледка.
Погледът ми срещна този на Монтана и аз разбрах, че и двамата мислим за Боб и колко по-добре би било и за него, ако беше умрял спокойно тук като Василий.
Дойде Енрико и ни донесе чаши студен чай с лед и от малките бадемови сладки, които били специалитетът на вилата. Погледнах часовника си. Беше почти два часът.
Глава 48.
Дейзи
На хоризонта се събираха тъмни облаци. Заподозрените влязоха във вътрешния двор и по нищо не се различаваха от обикновени туристи в своите бели къси панталони, поли и сандали, слънчеви очила и сламени шапки. Както обикновено, Дейвис носеше фотоапарат около врата си, а Допелман — скъп и мощен бинокъл, купен, както предположих, с парите на Боб по време на плаването.
Чарли Клемънт носеше бейзболна шапка с голяма козирка, която успешно скриваше очите му. Магдалена беше оставила Бела на борда на „Синята лодка“ с нейната гувернантка и беше дошла с Розалия и Хектор, облечен както винаги в бяло сако и с така безупречно подредена коса, сякаш животът му зависеше от това.
Даян беше облечена в черно, за да поддържа образа си на вдовица, а Филомена беше великолепна и пищна като шоу момиче в къси панталони, току-що купени на остров Капри сандали и оскъдно потниче. Тя беше с Брандън, разбира се, докато Бордоле, винаги весела и добре загоряла, също в бели къси панталони и потниче, беше с Тексас, изящна както винаги в семпъл бял памучен тоалет. Вятърът разтърси клоните на дърветата и затъркаля сламената шапка на Допелман по терасата, а той се спусна бързо след нея, подобен на насекомо в късите си панталони.
Рег и Джини не спестиха възклицанията си по отношение на вилата и излязоха на терасата, за да се насладят на гледката. Рег каза, че никога в живота си не е виждал нещо подобно и благодари на Боб, на глас, че го е поканил, защото в противен случай би могъл да изживее живота си, без да знае, че съществуват и такива места. Джини разговаряше с Енрико, който предлагаше на гостите си от традиционното бяло вино или добре изстудена бира, леден чай или „Пелегрино“. Възрастният човек изглеждаше особено доволен от раздвижването и оживлението, щастлив, че вижда вилата отново да живее. Разбира се, той нямаше и представа каква е истинската причина ние всички да бъдем там.
От другата страна на залива тъмните облаци се приближаваха все повече, а в далечината се чуваха силни гръмотевици. Улових погледа на Монтана и той ми кимна. Време беше. Накарах всички да се съберат в голямата стая, подредих заподозрените на първата редица столове пред голямото абаносово бюро, където се настани Монтана, а хората, които бяхме поканили, за да отвличат вниманието, се наредиха на втората редица столове.