Онова, което не разбирам обаче, е какво се случи с всичките пари, които ти дадох. Какво се случи с бижутата? С недвижимата собственост? Не вярвам проблемът ти с хазарта да е чак толкова сериозен, така че какво точно направи ти с всичко това?
И не, мила Даян, не мисля, че ти си ме убила. Първо, не мисля, че си достатъчно умна да замислиш и приведеш в изпълнение нещо толкова сложно като убийството — освен ако не е, както се нарича, «престъпление на страстта»: да забиеш нож в гърба на неверния си любовник… такива неща.
Мисля, че по свой начин ти ме обичаше. Известно време чувствах у теб любовта. Аз пазя като скъпоценност тези спомени въпреки последвалото по-късно. И така, мила Даян, казвам ти сбогом и «на добър път».
Има само едно условие. За да получиш собствения си замък, трябва сега да кажеш истината. Така че стани мила моя. Признай коя беше тогава и коя си сега, къде са отишли всичките мои пари и защо. Не крий нищо, защото, уверявам те, Монтана със сигурност вече знае всичко“.
Всички глави се обърнаха към Даян, която седеше втрещена, с безизразни очи и пламнало лице. След няколко секунди тя стана права. Погледна Монтана и каза:
— Тъй като ти знаеш всичко, няма какво друго да кажа.
— Но Боб иска ти да ни кажеш, Даян.
Тя нетърпеливо сви рамене.
— За да можете да злорадствате, предполагам.
— Не сме тук, за да злорадстваме над чуждото нещастие. Тук сме заради втория шанс, помниш ли?
Тя вирна предизвикателно брадичка.
— Добре. Аз не съм аристократка. Сама създадох своя образ, както правят и много други жени. Родена съм Даян Ленклос в бедна малка ферма и имах баща, който непрекъснато биеше мен и сестра ми, и майка, която се напиваше до смърт, защото забравата й се виждаше по-добра от живота. Нашата ферма беше толкова близо — и все пак толкова далеч — до красивите замъци по течението на Лоара. Но замъците бяха достъпни за мен толкова, колкото и Луната. И затова си измислих името Даян дьо Валентиноа. Когато бях малка, копнеех да съм като нея. — Тя сви рамене. — И почти успях, нали? Когато мама умря, по-малката ми сестра Алис и аз останахме сами с татко и той продължи да излива гнева си върху нас. Ние се грижехме за къщата и помагахме във фермата. Предпазвахме се от силните му шамари с опакото на дланта колкото можехме, но доста често се появявахме в училище със синини. И един ден учителят се обади на Службата за закрила на децата. Вкараха татко в затвора за шест месеца. Не знам какво се е случило с него после, защото никога повече не го видях.
Бях на тринайсет, а Алис беше на девет, когато ни прибраха в студения „дом“, изграден от червени тухли, заедно с още около четирийсет бездомни деца. Всички имахме свое собствено легло и малък шкаф, където да държим вещите си. Само че ние двете с Алис нямахме вещи. Получавахме три оскъдни яденета на ден, ходехме на училище шест дни в седмицата, а на църква — всяка сутрин и два пъти в неделя. Чувствах се така, сякаш душата ми беше окована в усмирителна риза. Животът сякаш се изцеждаше от мен. Изчаках да стана на шестнайсет, преди да избягам. Обещах на Алис, че ще се върна за нея, когато успея в живота. Като всяка друга тийнейджърка, се канех да стана филмова звезда. Изглеждах достатъчно добре, но имах нужда от пари и връзки. Мислех, че ще бъде лесно.
Даян спря да говори. Гледаше в пода и хапеше долната си устна — като че ли онова, което щеше да каже, й причиняваше силна болка.
— Няма нужда да се впускам в подробности за живота си по онова време — каза тя накрая, — така че ще пропусна няколко години. Да кажем просто, че се омъжих за богат мъж и се превърнах в лейди Хардуик, една съвсем различна личност. Бях обещала на Алис, че ще постигна успех. И когато това не се получи, аз се срамувах прекалено много, за да си го призная. „Чакай, само ме чакай, бях й казала, всичко ще бъде наред, скоро ще се върна за теб“. Но ето, че сега бях лейди, която се движи в обществото, и бях потънала в своя нов живот, в дрехите и партитата, в бижутата, в грижите по новия си бляскав дом. Трябваше да живея с новия си имидж, а Алис беше нещо съвсем различно — тя познаваше само нещастното ни детство и детския дом. Да взема Алис да живее при мен, не можех, защото щях да издам цялата си игра, така че реших да се откажа от отговорността за нея. Дадох й пари и й казах, че ще отида за нея, когато мога. Алис обаче не можеше да чака повече. Тя решила да вземе кола под наем и да дойде в Монте Карло да ме види. Близо до Лион, колата се ударила в дърво. Успели да я извадят от силно смачкания автомобил и да я откарат в болница. В дамската й чанта намерили писмо от мен.