Давах парти, когато ме извикаха на телефона. Бях много изплашена за Алис, но гостите ми бяха все важни хора и не можех да ги оставя просто така. И, за мой срам, аз просто продължих със забавленията. Отлетях за Лион на следващата сутрин. Алис беше в кома. Беше така бинтована, че приличаше на мумия. Парченца от разбитото предно стъкло се забили в лицето й, имаше и черепно-мозъчна травма.
Даян вдигна глава и огледа слушателите си. По бузите й се стичаха сълзи и тя нетърпеливо ги избърса.
— Признавам, молех се сестра ми да умре — каза тя тихо. — Исках да умре. Тя беше много сладко момиче, а ето че сега вече беше нищо. И вината беше изцяло моя. Тя лежа в болницата много месеци. Раните по лицето й заздравяха, но белезите бяха ужасни. Най-после излезе от комата. Мисля, че ме позна, макар да не произнесе името ми, защото вече не можеше да говори. Достойна единствено за съжаление егоистка, каквато бях, не бях признала, че имам бедна сестра, а сега не можех просто да я заведа у дома и да кажа: „Ето я и нея, инвалид, цялата в белези и с увреден мозък“. Ще се мразя до края на живота си за онова, което направих тогава, но не можех, наистина не можех, да я взема да живее при мен. Купих й малка къща, съвсем близо до болницата в Лион, защото така щеше да има възможност да получава лесно помощта, от която все още имаше нужда. Намерих опитна болногледачка, медицинска сестра, за да се грижи за нея. Тя имаше и малка градинка, свой собствен дом. Но нямаше при себе си сестра, която да й каже, че я обича. — Даян направи пауза. Затвори очи. — Мога единствено да се срамувам от себе си — каза тя и сълзите потекоха свободно по бузите й. — След като Боб се разведе с мен, ми ставаше все по-трудно и по-трудно да плащам за грижите по Алис. Бях принудена да продам бижутата си, да вземам заеми. И, разбира се, започнах да играя на комар, като се надявах на голямата печалба, която да реши проблемите ми, защото се тревожех, че Алис ще изгуби единствения истински дом, който беше познала през живота си.
Тя огледа смълчаната публика.
— Както и да е — каза накрая, — това е моята история. Това е искал да ви разкажа Боб. И знаете ли какво? Благодарна съм му, че ме накара да призная вината си. И винаги ще съм му благодарна за замъка. Боб ме изкарва от отчаянието, в което живея през последните няколко години, и ми дава цел в живота, като ми дава този втори шанс, който знам, че не заслужавам, но Алис го заслужава.
Глава 50.
Боб
Настъпи тишина, в която Монтана извади следващия лист жълта хартия. Светкавица освети стаята като лъч от фенерче в холивудска премиера, всички се размърдаха неспокойно на столовете си и загледаха тревожно през прозореца.
— Това писмо е за Дейвис Фарел — каза той.
„Е, Дейвис, беше написал Боб,
Мислил ли си някога, че ще се стигне до това — да ти говоря от гроба, докато ти стоиш от другата страна, обвинен, че може би си причинил смъртта ми? Ти ли ме уби, Дейвис? Хайде, нека в този момент говорим истината. Няма какво повече да губим, нали?
Ти ме мразеше заради онова, което ти сторих; защото завинаги затворих за теб финансовия рай, който си беше създал, и те върнах в студения свят отново да се бориш, отново да се опитваш да се «превърнеш в някой». Ти имаше всички възможности, но ги пропиля по всички възможни начини: мамеше, крадеше, лъжеше, дори предаваше приятелите си… И то само защото боготвореше единствено този уморен стар деспот — парите.
Парите управляваха живота ти. По някакъв начин, те управляваха и моя живот, макар на мен да ми харесваха само заради възможността да играя различни игри. Парите никога не са ме контролирали така, както контролираха теб. И все пак аз не позволих да те изобличат, да те съдят, да те изпратят в затвора. Все още виждах в теб нещо, което ме накара да те оставя свободен, да продължиш живота си както можеш. Като те отдалечавах от парите, мислех, че те спасявам от самия теб. Мислех, че ти давам втори шанс в живота. Колко жалко, ако си този, който отне моя живот.