Все пак, удостоявам те с благоволението на съмнението, докато Монтана не докаже, че греша, това е. Чух за работата ти. Вършиш полезни дела, като помагаш на невежите и лишените от граждански права. Възхитен съм от теб, Дейвис. И това е причината да ти оставя сумата от петдесет милиона долара, за да основеш фондация, която да ти позволи да осъществиш филантропичните си мечти и да постигнеш по-добър живот за другите. Мисля, че мога да изкажа увереността си, че този път парите ще бъдат похарчени добре.“
Настъпи тишина на изумление, после Дейвис се изправи. С ръце в джобовете, той се огледа нехайно наоколо.
— Разбира се, мислил съм да убия Боб — каза той. — Но съм човек на бизнеса, не убиец. Практически, не съм откраднал дори пени. Аз просто умно прехвърлях парите така, както ми беше угодно, и винаги печелех. Просто си проправях пътя към могъществото на корпорациите, исках да стана милиардер и ръководител на компания от онези, които пълнят джобовете си от пенсионните фондове и организират партита за милиони долари с пари, на акционерите. Боб ме разкри и ме застави да се махна от света, в който се опитвах да се вмъкна по този начин. Животът ми се промени. Бях започнал бавно да се връщам отново на финансовата арена, преди Боб да намери смъртта си, вече имах свободата да тръгна оттам, докъдето бях спрял, когато той ми посочи верния изход. Изпитвам истинско съчувствие към лишените от граждански права. Нека не забравяме, че благодарение на Боб, аз бях един от тях в продължение на няколко години. Но аз не съм такъв в същността си, а и няма още дълго да бъда филантроп. Не искам петдесетте милиона на Боб. И не искам да основа и да управлявам фондация. О, не, аз искам да бъда следващият Боб Хардуик и вярвайте ми, мои приятели заподозрени — чудя се кой от вас е убил Боб — ще стигна там, закъдето съм тръгнал. Забравете за Гордън Геко. Аз не съм убиец, но като него аз съм „убиецът по улиците“ и вие всекидневно ще виждате името ми в „Уолстрийт джърнъл“ и „Файненшъл таймс“. И ще използвам всяка клетка от мозъка си, за да съм сигурен, че ще остана там, на върха. Този път Боб е сгрешил, Монтана — добави той. — Той може да задържи своите петдесет милиона. Намерете някой друг да оглави фондацията. И знаете ли какво друго трябва да кажа на Боб Хардуик? „Забрави ли, Боб, аз съм човек, който сам се грижи да има своя втори шанс. Нямам нужда от твоя“.
Той седна.
— Имаш трийсет дни да преосмисляш решението си — каза Монтана.
Дейвис сви рамене.
— Нямам нужда от тези пари. Знам какво искам и този път нищо няма да ме спре.
Монтана се обърна към Филомена.
— А сега е твой ред — каза той.
Тя нервно захапа долната си устна.
— Аз не съм убила Боб! — изплака. — Никога не бих направила нещо като това…
— Чакай — каза Монтана. — Чуй онова, което ти е написал Боб.
Тя седеше в края на стола, с наведена глава, кършеше нервно ръце и въобще — представляваше олицетворение на вината.
„Филомена, моя прекрасна Филомена. Как отчаяно исках да ме обичаш. Истински да ме обичаш. Аз попадах в отражението на твоята красота, бедният грозен и възрастен мъж, какъвто бях, търсех нещо, което никога не бях имал и никога нямаше да имам, ако не беше моята необикновена способност да правя купища пари.
Разбира се, аз исках прекалено много. Онова, което съществуваше между нас, беше просто форма на размяна. Ти плащаше твоята цена, аз плащах моята. Което не означава, че не те обичах. Обичах те, по свой собствен начин. Обичах по-късата ти горна устна, извивката на устните ти, тяхната лека нацупеност. Обичах красотата ти — може би беше забелязала, че не можех да откъсна поглед от теб. Но аз направих грешка, Филомена. Ти беше младо момиче, а аз бях мъж с опит. Възползвах се от младостта ти и оттогава непрекъснато се срамувам. Опитах се да ти се реванширам, но това никога не ми се виждаше достатъчно, а и ти започна да превръщаш живота ми в ад.
Като мисля за това сега, съм принуден да се питам какъв би могъл да бъде животът ти, ако не ме беше срещнала. Дали просто нямаше да бъде някой друг богат мъж? Или ти щеше да намериш пътя си вън от «капана на красотата» и да постигнеш нещо?
Чудя се дали някога си си задавала тези въпроси, моя скъпа Филомена? Питала ли си се какво е останало в живота за теб? Два са възможните отговора: «Бъдещето е неясно и тъжно» или: «Очакват ме още хубави неща».
Купих ти бутик на най-добрата търговска улица тук, на остров Капри. И малка къща, много красива — виждал съм нейни снимки — която най-после ще можеш да превърнеш в свой собствен истински дом, защото ти съчетаваш две личности — веща търговка и старомодна домакиня, привързана към дома. Просто те виждам как приготвяш макарони в своята красива италианска кухня.