Щях да получа достъп до Архивите едва след като приключех мисионерската си мисия като Перлено момиче. Копнеех за мига, когато ще мога да намеря майка си — не Табита, а майка ми, която е била Прислужница. В тези тайни папки щях да открия коя е била тя и дали е още жива. Съзнавах, че е опасно — онова, което откриех, може би нямаше да ми допадне — но въпреки това трябваше да опитам. Може би дори щях да успея да открия истинския си баща, макар че това беше по-слабо вероятно, защото той не беше Командир. Ако можех да намеря майка си, щях да имам все пак някаква история. Щях да имам и друго минало, не само лично своето, макар че не беше сигурно дали ще имам бъдеще с тази неизвестна майка в него.
Една сутрин намерих върху бюрото си папка от Архива. Отпред беше залепена малка ръкописна бележка: Родословие на Агнес Джемайма. Притаих дъх, докато отварях папката. Вътре се намираше родословието на Командир Кайл. Пола също беше в папката, и техният син Марк. Аз не бях част от кръвното родство, затова не фигурирах вътре като сестра на Марк. Само че през родословието на Командир Кайл успях да открия истинското име на клетата Кристъл — Кайлова — която почина по време на раждане, защото Марк беше част и от нейното родословие. Дали изобщо някога щяха да му кажат за нея? Ако могат да го избегнат, вероятно не.
Най-сетне намерих и своето родословие. Не беше там, където би трябвало — в папката на Командир Кайл, в периода, свързан с първата му Съпруга, Табита. Намираше се най-отзад, в отделна папка.
Имаше и снимка на майка ми. Двойна снимка, каквато слагат на обявите „Търси се“, когато някоя Прислужница избяга: лицето в анфас и в профил. Тя имаше светла коса, прибрана назад. Беше млада. Гледаше ме право в очите от снимката — какво се опитваше да ми каже? Не се усмихваше, но пък и защо да се усмихва? Снимката ѝ сигурно бе направена от някоя от Лелите или от Очите.
Името отдолу беше заличено с плътно черно мастило. Имаше актуализирана бележка: Майка на Агнес Джемайма, понастоящем Леля Виктория. Избягала в Канада. В момента работи за разузнаването на терористичната организация „Мейдей“. Направени са два опита за елиминирането ѝ (неуспешни). Сегашното ѝ местоположение е неизвестно.
Под това пишеше: Биологичен баща, но и неговото име беше скрито. Нямаше снимка. Бележката гласеше: Понастоящем в Канада Смята се, че е активист на „Мейдей“. Неизвестно местоположение.
Приличах ли на майка си? Искаше ми се да вярвам, че е така.
Помнех ли я? Стараех се. Знаех, че би трябвало да я помня, но миналото беше прекалено тъмно.
Паметта е толкова жестоко нещо. Не можем да си спомним какво сме забравили. Нито че са ни накарали да забравим. Че се е наложило да забравим, за да се престорим, че живеем тук по някакъв нормален начин.
Съжалявам, прошепнах. Не мога да си те върна. Още не.
Положих длан върху снимката на майка си. Усетих ли топлина? Искаше ми се да е така. Искаше ми се да мисля, че от тази снимка струят обич и топлота — не беше хубава снимка, но това нямаше значение. Искаше ми се да мисля, че тази любов се излива към дланта ми. Детинска заблуда, знам. Обаче въпреки това ми подейства успокоително.
Отгърнах листа — отдолу имаше още един документ. Майка ми имаше още едно дете. То беше изнесено в Канада още като бебе. Казваше се Никол. Имаше и бебешка снимка.
Бебето Никол.
Бебето Никол, за което се молехме по всеки тържествен повод в Ардуа Хол. Бебето Никол, чието слънчево ангелско личице се появяваше по галаадската телевизия толкова често като символ на несправедливостта, проявявана към Галаад на световната сцена. Бебето Никол, което на практика беше светица и мъченица, същинска икона — същото това бебе Никол се оказа моя сестра.
Под последния абзац имаше ред, изписан с колеблив почерк и синьо мастило: Строго секретно. Бебето Никол е тук, в Галаад.
Струваше ми се невъзможно.
Усетих прилив на признателност — имах по-малка сестра! Но освен това се уплаших: ако бебето Никол е тук, в Галаад, защо не е съобщено на всички? Щеше да настане всеобщо ликуване, грандиозен празник. Защо не ми бяха казали? Обърках се, но мрежите край мен бяха невидими. В опасност ли беше сестра ми? Кой друг знаеше, че тя е тук, и какво щяха да правят с нея?
Вече бях сигурна, че човекът, който ми оставя тези папки, най-вероятно е Леля Лидия. Но защо го правеше? И как очакваше от мен да реагирам? Майка ми беше жива, но ѝ беше издадена смъртна присъда. Смятаха я за престъпница, дори по-лошо — за терористка. Какво бях наследила от нея? Бях ли опетнена? Това ли беше посланието? От Галаад бяха опитали да убият моята майка отстъпница, но не бяха успели. Да се радвам ли, или да съжалявам? На кого трябваше да бъде вярна?