И после, съвсем импулсивно, направих нещо много опасно. Уверих се, че никой не ме гледа, извадих листовете със залепените на тях снимки от папката на Архива, сгънах ги няколко пъти и ги скрих в ръкава си. Не знам защо мисълта да се разделя с тях ми беше непоносима. Беше глупаво и вироглаво, но това беше единственото глупаво и вироглаво нещо, което съм правила някога.
Петдесет и седма глава
Беше сряда, злочестият ден. След обичайната противна закуска получих съобщение да се явя незабавно в кабинета на Леля Лидия.
— Какво означава това? — попитах Леля Виктория.
— Никой не знае какво може да си е наумила Леля Лидия — отговори тя.
— Да не би да съм направила нещо лошо?
Със сигурност имаше огромен избор от лоши неща.
— Не непременно — отговори тя. — Може да си направила нещо хубаво.
Леля Лидия ме чакаше в кабинета си. Вратата беше открехната и тя ме покани да вляза още преди да почукам.
— Затвори вратата и седни — каза ми.
Седнах. Тя ме гледаше. И аз я гледах. Странно е, защото знаех, че би трябвало тя да е могъщата и зла пчела майка на Ардуа Хол, но точно в онзи момент не я намирах за страшна. Имаше голяма брадавица на брадичката, която се стараех да не зяпам. Защо не си я беше оперирала?
— Харесва ли ти тук, Джейд? — попита тя. — Приспособяваш ли се?
Трябваше да кажа „да“, „добре съм“ или нещо подобно, както ме бяха учили. Вместо това обаче казах:
— Неособено.
Тя се усмихна, жълтите ѝ зъби се показаха.
— Отначало много момичета съжаляват — каза тя. — Иска ли ти се да се върнеш?
— Как например? — попитах. — С летящи маймуни ли?
— Препоръчвам ти да не правиш такива лекомислени забележки пред други хора. Може да имат болезнени последици за теб. Имаш ли да ми покажеш нещо?
Озадачих се.
— Какво например? — попитах. — Не, не нося…
— Ръката си например. Под ръкава.
— А, ръката ми.
Навих ръкава си и татуировката БОГ/ЛЮБОВ се показа, но не беше хубава гледка.
Тя се вторачи в нея.
— Благодаря ти, че си изпълнила молбата ми — каза.
Нейната молба ли?
— Вие ли сте източникът? — попитах.
— Кое?
Да не бях загазила?
— Ами нали се сещате… имам предвид…
Тя ме прекъсна:
— Трябва да се научиш да владееш мислите си — посъветва ме. — Да ги променяш. А сега, следващите стъпки. Ти си бебето Никол, както вече са ти обяснили в Канада.
— Да, но предпочитам да не бях — отговорих. — Не съм доволна от този факт.
— Сигурна съм, че е така. Но много от нас биха предпочели да не са това, което са. В това отношение не разполагаме с неограничен избор. И така, готова ли си да помогнеш на приятелите си в Канада?
— Какво трябва да направя? — попитах.
— Ела тук и постави ръката си върху бюрото ми — каза тя. — Няма да боли.
Извади тънко ножче и направи малка резка върху татуировката ми, в основата на буквата О. След това с лупа и миниатюрни пинцети пъхна в ръката ми нещо миниатюрно. Не беше права, че не боли.
— На никого няма да му хрумне да търси в БОГ. Вече си пощенски гълъб, от нас се иска само да те транспортираме. По-трудно е отпреди, но ще се справим. А, не казвай на никого за това, докато не получим разрешение. Изпусната дума с вода пълни трюма, а на потъналите кораби загиват хора, нали?
— Да — съгласих се.
Вече имах смъртоносно оръжие в ръката си.
— Да, Лельо Лидия — поправи ме тя. — Не забравяй добрите обноски тук, никога. Може да си навлечеш порицание дори за такава дреболия. Леля Видала много обича своите Мъмрения.
Петдесет и осма глава
Две сутрини след като прочетох папката с родословието си, ме повикаха в кабинета на Леля Лидия. На Бека също беше наредено да присъства, затова се отправихме натам заедно. Очаквахме, че отново ще ни пита как се справя Джейд, дали е щастлива с нас, дали е готова за изпита си по грамотност, дали вярата ѝ е стабилна. Бека ме предупреди, че ще помоли да преместят Джейд другаде, защото ние двете не успяваме да я научим на нищо. Тя просто не ни слушаше.
Джейд обаче вече беше в кабинета на Леля Лидия, когато ние пристигнахме, седеше на стол. Усмихна ни се неспокойно.