— Лельо Виктория! — каза тя. — Защо сте облечена с тази рокля? Следващото Благодарение е чак в неделя! — Погледна към Никол. — А коя е тази с вас? Новото момиче! Джейд! Тя не би трябвало…
Посегна да стисне перления наниз на Никол и той се скъса.
Никол направи нещо с юмрук. Стана толкова светкавично, че не видях как точно, но Никол удари Леля Видала в гърдите и тя се свлече на земята. Лицето ѝ стана бяло като платно, очите ѝ се затвориха.
— О, не… — възкликнах.
— Помогни ми — нареди Никол. Хвана краката на Леля Видала и я завлачи зад постамента на статуята. — Да си стискаме палци — каза тя. — Да вървим. — И ме хвана за ръката.
На земята имаше един портокал. Никол го взе и го пъхна в джоба на роклята си на Перлено момиче.
— Мъртва ли е? — прошушнах.
— Не знам — каза Никол. — Хайде, трябва да побързаме.
Стигнахме до портата, показахме пропуските си и Ангелите ни пуснаха.
Никол придържаше наметката си затворена, та никой да не забележи, че перлите ѝ ги няма. Малко по-нагоре по улицата, вдясно, ни чакаше черна кола, както ни беше обещала Леля Лидия. Шофьорът не се обърна, когато се качихме.
— Готови ли сте, дами? — попита той.
— Да, благодаря — отговорих аз.
Никол обаче се обади:
— Не сме дами.
Смушках я с лакът.
— Не му говори така — прошепнах ѝ.
— Той не е истински Пазител — каза тя. — Леля Лидия не е глупачка. — Извади портокала от джоба си и започна да го бели. Свежото ухание изпълни въздуха. — Искаш ли? — попита ме. — Вземи половината.
— Не, благодаря — отговорих. — Не е редно да го ядем.
Портокалът беше предложен като дар в израз на почит. Тя обаче го изяде целия.
Ще допусне грешка, помислих си. Някой ще забележи. Заради нея ще ни арестуват.
Свидетелски разказ 369В
Шейсет и втора глава
Съжалявах, че ударих Леля Видала, но немного. Ако не я бях ударила, щеше да се развика и щяха да ни спрат. Въпреки това сърцето ми биеше като лудо. Ами ако я бях убила? След като я намереха, жива или мъртва, щяха да започнат да ни търсят. Бяхме затънали до шия, както би казала Ейда.
В това време Агнес се държеше като обидена, както го правят Лелите — мълчаливо, със стиснати устни, за да ти покажат, че си прекрачил някоя от техните граници. Сигурно беше заради портокала. Може би не трябваше да го вземам. После ми хрумна нещо неприятно — кучета. Портокалите миришат силно. Започнах да се притеснявам какво да направя с обелките.
Лявата ръка отново ме засърбя около О-то. Защо заздравяваше толкова бавно?
Докато Леля Лидия пъхаше микроточката в ръката ми, си помислих, че планът ѝ е блестящ, но идеята вече не ми се струваше чак толкова добра. Щом тялото и изпратеното от нея съобщение бяха едно, какво щеше да се случи с тялото ми, ако не успеех да стигна до Канада? Не можех да си отрежа ръката и да я изпратя по пощата.
Колата ни мина през няколко пропускателни пункта — паспорти, Ангели, които надничат през прозорците, за да се уверят, че сме ние — но Агнес ме предупреди да оставя шофьора да говори и той точно това направи: Перлените момичета това, Перлените момичета онова, те са толкова благородни, какви жертви правят!
На един от пунктовете Ангелът ни пожела: „Успех с вашата мисия!“. На друг — малко извън града — двамата Ангели се пошегуваха помежду си:
— Дано да не доведат грозни момичета или блудници.
— Е, то е или едното, или другото.
И двамата Ангели се засмяха. Агнес положи длан върху ръката ми.
— Не им отговаряй — предупреди ме тя.
Когато излязохме в провинцията и се качихме на главния път, шофьорът ни подаде сандвичи — с галаадското изкуствено сирене.
— Сигурно това ни е закуската — казах на Агнес. — Филия с гнусотия.
— Трябва да бъдем благодарни — каза Агнес с набожното си лелино гласче, явно още ми се цупеше.
Странно ми беше, че тя ми е сестра — бяхме толкова различни. Обаче още не бях имала време да осмисля всичко това.
— Радвам се, че имам сестра — казах, за да се помирим.
— И аз се радвам — увери ме Агнес. — И съм признателна.
Обаче не звучеше много признателна.
— И аз съм признателна — уверих я. С това разговорът приключи. Мислех да я попитам колко време ще практикуваме този галаадски маниер на разговор, не може ли просто да престанем и да се държим нормално, вече бяхме избягали? Но после ми хрумна, че за нея може и да е естествено. Сигурно тя не знаеше друг начин.