В Портсмут, Ню Хампшър, шофьорът на колата ни остави на автогарата.
— Късмет, момичета — пожела ни той. — Дайте им да се разберат!
— Ето, виждаш ли? Той не е истински галаадец — казах с надеждата Агнес отново да се разговори.
— Разбира се, че не е — отговори тя. — Един истински Пазител не говори така.
Автогарата беше стара и порутена, женската тоалетна беше развъдник на бактерии, освен това нямаше къде да обменим купоните си за храна от Галаад за нещо, което бихме искали да си купим. Добре че бях изяла портокала. Агнес обаче не беше гнуслива и беше свикнала с онази гадост, която минаваше за храна в Ардуа Хол, затова си купи някаква фалшива поничка с два от купоните ни.
Минутите отлитаха, ставах неспокойна. Чакахме, чакахме и автобусът най-сетне пристигна. Някои хора вътре ни кимнаха, когато се качихме, защото сигурно бяха военни — поздрав с глава. По-възрастна Иконосъпруга дори каза:
— Бог да ви благослови.
След петнайсетина километра отново имаше пропускателен пункт, но Ангелите се държаха изключително вежливо с нас. Единият ни каза:
— Много сте храбри, че отивате в Содом.
Ако не бях толкова уплашена, щях да се разсмея — адски смешно беше да мислиш Канада за Содом, като знам колко скучен и обикновен е животът в страната. Нямаше нищо общо с повсеместна и неспирна оргия.
Агнес стисна ръката ми, за да ме предупреди да оставя тя да се оправя. Беше усвоила умението на всички в Ардуа Хол да говорят с равен глас и спокойно изражение.
— Просто изпълняваме дълга си към Галаад — отговори тя монотонно като робот, както говореха Лелите, а Ангелът каза:
— Хвала.
После започна доста да друса. Може би харчеха парите за ремонти за пътища, по които пътуват повече хора. Търговията с Канада на практика беше прекратена, така че кой ще иска да ходи в Северен Галаад, ако не живее там?
Автобусът не беше пълен и всичките му пътници бяха от Иконокласата. Пътувахме по панорамния път, който лъкатушеше покрай морето, само дето въобще не беше живописно. Имаше много затворени мотели и крайпътни ресторанти, не един голям и усмихнат червен омар от табелите буквално се разпадаше.
Колкото по на север отивахме, недружелюбието растеше — срещахме гневни погледи, а аз останах с усещането, че мисията ни като Перлени момичета и дори цялата история с Галаад сериозно губи популярност. Никой не ни заплюваше, но хората се мръщеха, все едно наистина им се искаше да го направят.
Колко ли далеч бяхме стигнали? Картата с отбелязания от Леля Лидия маршрут беше у Агнес, но не ми се искаше да я моля да я извади — би било подозрително двете да разглеждаме карта. Автобусът се движеше бавно и аз ставах все по-неспокойна — кога ли някой щеше да забележи отсъствието ни в Ардуа Хол? Щяха ли да повярват на фалшивата ми бележка? Щяха ли да се обадят напред по маршрута ни, да поставят пътни блокади, да спрат автобуса? Толкова се набивахме на очи.
След това се отклонихме от пътя — движението стана еднопосочно — и Агнес започна да кърши пръсти.
— Трябва да изглеждаме спокойни, не забравяй — напомних ѝ.
Отвърна ми с унила усмивка и скръсти ръце в скута си. Усещах я как поема дълбоко въздух и бавно издиша. В Ардуа Хол учат на малко полезни неща, но едно от тях е самоконтролът. Който не е в състояние да се владее, не може да контролира и пътя към изпълнение на дълга си. Не се съпротивлявай на вълните на гнева, използвай гнева си като гориво. Вдишвай. Издишвай. Стъпка встрани. Заобиколи. Отклони се.
Никога нямаше да успея да стана истинска Леля.
Към пет следобед Агнес каза:
— Тук слизаме.
— Това ли е границата? — попитах, тя отговори, че не е, но тук трябвало да се прехвърлим на следващия си транспорт. Свалихме си раниците от мястото за багаж и слязохме от автобуса. Градът беше пълен със заковани с дъски фасади на магазини и изпотрошени прозорци, но имаше една бензиностанция и занемарена магазия.
— Окуражително — отбелязах.
— Върви след мен и не говори — каза Агнес.
Вътре миришеше на изгорели препечени филийки и крака. По рафтовете нямаше почти никаква стока, само трайни храни със зачертани букви на етикетите — консерви, крекери и бисквити. Агнес се приближи към плота с кафемашината — червен, с високи столчета — и седна.
Аз направих същото. На щанда работеше трътлест Икономъж на средна възраст. В Канада щеше да е просто трътлест мъж на средна възраст.