— Да? — попита мъжът.
Явно не остана впечатлен от облеклото ни на Перлени момичета.
— Две кафета, моля — каза Агнес.
Той наля кафетата в чаши и ги плъзна по плота. Кафето сигурно беше престояло цял ден, защото по-лошо от това не бях пила, дори в „Карпиц“. Не исках да дразня този тип, като не си изпия кафето, затова изсипах цяло пакетче захар, което само влоши нещата.
— Топло е за майски ден — каза Агнес.
— Не е май — отговори мъжът.
— Разбира се — каза тя. — Сбърках. Всъщност е юнска луна.
Сега вече мъжът се усмихна.
— Трябва да отидете до тоалетната — каза той. — И двете. През онази врата. Ще я отключа.
Излязохме през вратата. Не беше тоалетна, а барака със стари рибарски мрежи, счупена брадва, кофи, напъхани една в друга, и задна врата.
— Много се забавихте — каза мъжът. — Проклетият автобус все закъснява. Ето ви новите неща. Има фенерчета. Пъхнете си роклите в раниците, по-късно ще ги изхвърля. Трябва да тръгваме.
Дрехите бяха джинси, дълги фланелки, вълнени чорапи и туристически обувки. Карирани жилетки, шапки с козина, непромокаеми якета. Малко ме затрудни левият ръкав на фланелката, нещо се закачи за О-то.
— Скапана фланелка — изругах и после: — Съжалявам.
Никога през живота си не съм се преобличала толкова бързо, но когато свалих сребристата рокля и онези дрехи, се почувствах много повече в кожата си.
Шейсет и трета глава
Намирах дрехите, които ни бяха дали, за крайно неподходящи. Бельото беше много по-различно от обикновените долни дрехи от здрава материя, носени в Ардуа Хол — на мен ми се струваше развратно и се плъзгаше по тялото ми. А останалите дрехи бяха мъжки. Смущаваше ме допирът на грубата тъкан направо до кожата на краката ми, без камизола. Носенето на такива дрехи беше предателство към пола и противно на Божиите закони — миналата година един мъж беше обесен на Стената, защото беше облякъл бельото на жена си. След това тя го открила и го предала — изпълнила дълга си.
— Трябва да ги сваля — казах на Никол. — Това са мъжки дрехи.
— Не, не са — възрази тя. — Джинсите са дамски. Имат различна кройка, виж и сребристите купидончета. Определено са женски.
— В Галаад никога няма да повярват на това — казах. — Веднага ще ме нашибат с камшик, че и по-лошо.
— Ние не отиваме в Галаад — уточни Никол. — Разполагаме с две минути, преди да се присъединим към нашето приятелче отвън, затова ще го преглътнеш.
— Моля?
Понякога просто не проумявах какви ги дрънка сестра ми.
Тя се засмя тихо.
— Означава да се примириш — обясни.
Отивахме на място, където тя ще разбира езика, помислих си. А аз — не.
Мъжът имаше очукан пикап. Тримата се натъпкахме на предната седалка. Започваше да ръми.
— Благодаря, че правите това за нас — казах му.
— Плащат ми — изсумтя той в отговор, — че си пъхам врата в примката. Много съм стар за тази работа.
Шофьорът сигурно беше пил, докато ние сме се преобличали, защото усещах мириса на алкохол. Помнех миризмата от празненствата, които Командир Кайл организираше, докато бях още малка. Роза и Вира понякога допиваха останалото по чашите. Зила — не толкова.
Сега, когато щях да напусна Галаад завинаги, ми беше мъчно за Зила, за Роза и за Вира, за предишния ми дом и за Табита. Тогава не бях без майка, но сега имах чувството, че съм. Леля Лидия ми беше нещо като майка, макар и доста строга, но повече нямаше да я видя. Тя беше казала на Никол и на мен, че истинската ни майка е жива и ни очаква в Канада, обаче аз се опасявах, че може да умра, преди да стигна там. Ако станеше така, никога нямаше да я видя отново в този свой живот. В момента тя беше за мен само една разкъсана снимка. Беше отсъствие, празнина вътре в мен.
Въпреки изпития алкохол мъжът шофираше бързо и добре. Пътят лъкатушеше и беше хлъзгав от ръмящия дъждец. Километрите се нижеха, луната се издигна над облаците и посребри върхарите на дърветата. От време на време се мяркаше по някоя къща — тъмна или само с няколко светещи прозореца. Стараех се да потискам тревожните си опасения, а после съм заспала.
Сънувах Бека. Беше до мен на предната седалка на пикапа. Не я виждах, но знаех, че е там. Насън ѝ казах: „Значи все пак дойде с нас. Много се радвам“. Но тя не отговори.
Шейсет и четвърта глава
Нощта се изниза в мълчание. Агнес спеше, а мъжът, който шофираше, не беше разговорлив. Сигурно за него просто сме били товар, който трябва да достави, а кой разговаря с товара си?