— Ясно е, че е шпионка, внедрена в Галаад под фалшив претекст. Жива може да предизвика провала и на двама ни. Не разбирате ли колко уязвими ще бъдем, ако някой друг я залови и я накара да проговори? Доверието в мен ще се стопи. Ще се размахат дългите ножове, и то не само за мен — вашето управление в Ардуа Хол ще приключи, с вас също ще бъде свършено.
Обича ме, не ме обича — превръщам се просто в инструмент, който той ще използва и после ще захвърли. Само че тази игра се играе от двама.
— Съвсем вярно — съгласих се. — За съжаление, някои хора в страната ни са обсебени от мисълта за отмъстителна разплата. Не вярват, че вие винаги действате с най-добри намерения, особено когато организирате своите чистки. Но в конкретния случай, както винаги, сте избрали най-мъдрия вариант.
С тези думи предизвиках усмивката му, макар и доста напрегната. Връхлетя ме спомен, и то не за пръв път. Облечена съм с кафявата си власеница, вдигам пистолета, прицелвам се и стрелям. Има ли куршум, или няма?
Има.
Отново отидох на посещение при Леля Видала. Леля Елизабет седеше до леглото ѝ, плетеше от онези шапчици за преждевременно родени бебета, които напоследък са толкова модерни. Дълбоко признателна съм на съдбата, че така и не се научих да плета.
Очите на Видала бяха затворени. Дишаше равномерно — лош късмет.
— Тя проговори ли вече? — попитах.
— Не, нито дума — отговори Леля Елизабет. — Не и откакто аз съм тук.
— Чудесно е, че си толкова грижовна, но сигурно си изтощена — отбелязах. — Аз ще те заменя. Иди си вземи чай.
Тя ми хвърли подозрителен поглед, но излезе.
Когато напусна стаята, се наведох и казах силно в ухото на Вид ала:
— Събуди се!
Очите ѝ се отвориха. Спряха се на мен. После прошушна съвсем ясно, без да заваля:
— Това е твое дело, Лидия. Ще увиснеш на въжето.
Изражението ѝ беше едновременно ликуващо и отмъстително — най-сетне имаше солидно обвинение и беше на крачка да получи поста ми.
— Изморена си — казах. — Заспивай.
Тя отново затвори очи.
Търсех в джоба си ампулата морфин, която носех, когато Елизабет се върна.
— Забравих си плетката — каза.
— Видала проговори, докато те нямаше.
— Какво каза?
— Сигурно е получила мозъчно увреждане — отговорих. — Обвинява вас, че сте я ударили. Твърди, че сте съучастница на „Мейдей“.
— Но кой ще ѝ повярва! — пребледня Елизабет. — Ако я е ударил някой, трябва да е било онова момиче Джейд.
— Трудно може да се предвиди в какво ще повярват хората — изтъкнах. — Някои може да преценят за най-уместно да ви изобличат. Не всички Командири останаха доволни от безславната кончина на доктор Гроув. Чувала съм да говорят, че сте неблагонадеждна — обвинили сте Гроув, кой знае кого още може да обвините? — затова ще предпочетат твърденията на Видала пред вашите. Хората обичат да има изкупителна жертва.
Елизабет седна.
— Истинска катастрофа — каза тя.
— Не за пръв път изпадаме в затруднение, Елизабет — напомних ѝ меко. — Спомнете си Благодарението. И двете успяхме да се измъкнем невредими. И оттогава правим необходимото.
— Винаги повдигате духа ми, Лидия — каза тя.
— Много жалко, че Видала е алергична — отбелязах. — Дано не получи астматичен пристъп, докато спи. А сега трябва да тръгвам, имам среща. Оставям Видала във вашите грижовни ръце. Забелязах, че възглавниците ѝ се нуждаят от понаместване.
С един куршум два заека — ако стане така, какво огромно естетическо и практично удовлетворение, а също и отклоняване на вниманието, което ще отвори нов път за бягство. Макар и не за мен, защото има нищожен шанс да се измъкна невредима от разкритията, които несъмнено ще последват, след като Никол се появи по телевизионните новини в Канада и направи разкритията, които съм ѝ поверила.
Часовникът тиктака, минутите се нижат. Чакам. Чакам.
На добър път, пратенички мои, мои сребърни гълъбици, мои ангели на разрушението. Плавно кацане.
XXVI
Пристигане
Свидетелски разказ 369В
Шейсет и девета глава
Не знам от колко време сме в надуваемата лодка. Като че ли от часове. Съжалявам, че не мога да бъда по-точна.
Имаше мъгла. Вълните бяха много високи, обливаха ни с вода и пръски. Беше студено, като смърт. Приливът беше устремен и ни влачеше към открито море. Ужасно се страхувах, мислех, че ще умрем. Че надуваемата лодка ще се напълни с вода, ще ни изхвърли в океана и ние ще потънем и ще се удавим. Посланието на Леля Лидия щеше да се изгуби и всички жертви щяха да се окажат напразни.