Мили Боже, молех се безмълвно, моля те, помогни ни да се доберем невредими до сушата. А ако трябва да умре някой, нека бъда само аз.
Гребяхме ли, гребяхме. Всяка с по едно весло. За пръв път се качвах на лодка, затова не знаех какво да правя. Чувствах се слаба и изморена, ръцете ми се схващаха от болка.
Не мога — оплаках се.
— Продължавай! — нареди Никол. — Справяме се!
Чувах как вълните се разбиват в брега някъде наблизо, но беше толкова тъмно, че не го виждах. А после една огромно вълна връхлетя лодката и Никол кресна:
— Греби! Греби, иначе умираме!
Чу се някакво хрущене, може би чакъл, после ни връхлетя още една голяма вълна, надуваемата лодка се катурна настрани и ни изхвърли на сушата. Бях до колене във вода, следващата вълна ме повали, но успях да се изправя, а ръката на Никол се пресегна в тъмното и ме издърпа върху някакви големи скали. След това се изправихме, недостижими за океана. Цялата треперех, зъбите ми тракаха, не си усещах ръцете и краката. Никол ме прегърна.
— Успяхме! Успяхме! Мислех, че ще умрем! — развика се тя. — И дано да е брегът, на който би трябвало да пристигнем, мамка му!
Смееше се и се задъхваше за глътка въздух.
Благодаря ти, мили Боже — бях признателна с цялото си сърце.
Седемдесета глава
Размина ни се на косъм. За малко и ние да ритнем кофата. Приливът можеше да ни отнесе чак до Южна Америка, но сигурно от Галаад щяха да ни арестуват и да ни обесят на Стената. Много се гордеех с Агнес — след онази нощ тя ми стана истинска сестра. Не се предаде дори когато силите ѝ свършваха. Не бих могла да греба сама в онази надуваема лодка.
Скалите бяха коварни. Имаше много хлъзгави водорасли. Не виждах много добре, защото беше тъмно. Агнес беше до мен и добре че беше така, защото вече не бях на себе си. Не усещах лявата си ръка — все едно беше отделена от тялото ми и се държеше само на ръкава.
Покатерихме се по големите скали и прецапахме през водата, подхлъзвахме се и се пързаляхме. Не знаех накъде вървим, но докато се катерехме, щяхме да се отдалечаваме от водата. Бях почти заспала, толкова бях изморена. Мислех си: стигнах дотук, а сега ще взема да се проваля, да падна и да се претрепя. Бека каза: почти пристигнахме. Не помнех да е била в надуваемата лодка, но сега беше до нас на брега, само че не я виждах, защото беше тъмно. А после я чух отново: погледни нагоре, следвай светлините.
Някой се провикна от висока скала. Горе се движеха светлинки, нечий глас кресна:
— Ето ги!
А друг се обади:
— Насам!
Бях твърде изморена, за да отговоря. После стана по-песъчливо, а светлините се спускаха по склона към нас отдясно.
Едно от светилата се оказа в ръцете на Ейда.
— Ти успя — каза тя, а аз отговорих:
— Да. — И се строполих.
Някой ме вдигна и ме понесе. Гарт.
— Какво ти казах? Браво на теб. Знаех си, че ще успееш!
Ухилих се до ушите.
Покатерихме се по някакъв склон, а горе имаше ярки светлини и хора с телевизионни камери.
— Усмивка! — обади се някой.
После припаднах.
Откараха ни със самолет до медицинския център за бежанци на остров Кампобело и ме натъпкаха с антибиотици, затова, когато се събудих, ръката ми не беше толкова подута и не ме болеше.
Сестра ми Агнес беше до леглото ми, облечена с джинси и спортно горнище с надпис „Спаси живот, помогни в борбата срещу рака на черния дроб“. Досмеша ме, защото точно това правехме: спасявахме се. Тя държеше ръката ми. До нея стояха Ейда, Елайджа и Гарт. Всички се хилеха като откачени.
Сестра ми каза:
— Истинско чудо е. Ти ни спаси живота.
— Много се гордеем с теб — увери ме Елайджа. — Съжалявам за надуваемата лодка, трябваше да ви доведат на пристанището.
— Всички новини съобщават за вас — каза Ейда. — „Сестрите, надвили съдбата!“, „Дръзкото бягство на бебето Никол от Галаад“.
— И за документите — додаде Елайджа. — И за това съобщиха по новините. Истинска сензация. Толкова много престъпления сред висшите управници на Галаад — много повече, отколкото очаквахме! Канадските медии публикуват една след друга съкрушителни тайни, много скоро ще започнат да хвърчат глави. Нашият източник в Галаад свърши страхотна работа.
— Няма ли го вече Галаад? — попитах.
Чувствах се щастлива, но ми беше и някак нереално — като че ли не ние двете бяхме направили всичко това. Как бяхме поели тези рискове? Какво ни беше дало сили да издържим?