— Още не — отговори Елайджа. — Но това е само началото.
— По новините от Галаад внушават, че всичко това са лъжи — каза Гарт. — Заговор на „Мейдей“.
Ейда нададе кратък гърлен смях.
— Разбира се, че така ще казват.
— Къде е Бека? — попитах.
Отново ми се зави свят и затворих очи.
— Бека я няма — тихо отговори Агнес. — Тя не дойде с нас, помниш ли?
— Дойде. Беше с нас на брега — прошепнах. — Чух я.
Мисля, че съм заспала. А после отново се събудих.
— Още ли има треска? — разнесе се нечий глас.
— Какво стана? — попитах.
— Шшшт — успокои ме сестра ми. — Всичко е наред. Майка ни е тук. Много се тревожи за теб. Погледни, до теб е.
Отворих очи, беше много светло, но до мен наистина стоеше някаква жена. Изглеждаше едновременно тъжна и щастлива, ридаеше. Изглеждаше точно като на снимката от папката в Архива на кръвното родство, но по-възрастна.
Усетих, че е тя, протегнах ръце — здравата и другата, която вече оздравяваше, и майка ни се приведе над болничното ми легло, прегърнахме се с по една ръка. С другата тя прегръщаше Агнес.
— Скъпите ми момичета — каза.
Ухаеше точно както трябва. Беше като отглас, който не чуваш ясно.
Усмихна се леко и каза:
— Вие не ме помните, разбира се. Бяхте много малки.
— Не, не те помня. Но няма нищо — признах.
— Още не — обади се сестра ми. — Но ще си спомня.
После съм заспала отново.
XXVII
Изпращане
Ръкописът от Ардуа Хол
Седемдесет и първа глава
Времето ни заедно върви към своя край, скъпи ми читателю. Сигурно тези мои листове за теб са чупливо ковчеже със съкровище, което трябва да отвориш много внимателно. Сигурно ще ги разкъсаш или ще ги изгориш — така става с думите.
Може би учиш история и ако е така, дано да ти послужа за нещо полезно — реалистичен портрет, окончателен разказ за моя живот и за моята епоха, снабден с нужните бележки под линия, но ще се учудя, ако не ме обвиниш в двуличие. Или пък… всъщност няма да се учудя — ще бъда мъртва, а мъртъвците трудно се удивяват.
Представям си те като млада жена, умна и амбициозна. Ще се опитваш да си отвориш ниша в кънтящото и сумрачно подземие на научните среди, каквито може би още съществуват в твоето време. Представям си, че седиш на бюрото си, прибрала коса зад ушите, с олющен лак на ноктите — защото отново ще има лак за нокти, както е имало открай време. Леко си се смръщила — навик, който ще се задълбочава с възрастта. Аз се навъртам зад теб, надничам през рамото ти — ти размишляваш, тласкана от невидимото си вдъхновение.
Ще работиш над моя ръкопис, ще го четеш и препрочиташ, ще улавяш дребни грешки и пропуски, у теб ще се поражда запленената, но и отегчена омраза, която толкова често изпитват биографите към субектите на своето изследване. Ще се питаш как е възможно да съм се държала толкова лошо, толкова жестоко, толкова глупаво. Ти никога не би направила такива неща! Само че на теб никога не би ти се наложило да ги правиш.
И така, стигаме до моя край. Твърде късно е Галаад да предотврати надвисналото унищожение. Съжалявам, че няма да доживея да видя — опожаряването, рухването. Пък и възрастта ми вече доста напредна. Вече е късно през нощта — без нито едно облаче, както забелязах, докато крачех насам. Грееше пълна луна и осветяваше всичко със съмнителната си мъртвешка светлина. Трима Очи ми отдадоха чест, когато минах край тях — озарените им от луната лица приличаха на черепи, сигурно и моето лице им е изглеждало по същия начин.
Очите ще дойдат твърде късно. Пратеничките ми вече отлетяха. И когато дойде най-тежкото — а това ще стане много скоро — краят ми ще бъде бърз. Една-две инжекции морфин и готово. Така ще е най-добре — ако си позволя да живея, ще разкрия твърде много истини. Изтезанията са като танците — твърде стара съм за тях. Нека по-младите да проявяват смелост. Макар че и те може би няма да имат избор, защото пък са лишени от моите привилегии.
Сега обаче трябва да сложа край на нашето общуване. Сбогом, читателю. Опитай се да не мислиш твърде лоши неща за мен. След малко ще пъхна тези листове в книгата на кардинал Нюман и ще я прибера обратно върху рафта. В моя край е моето начало, беше казал някой. Кой ли беше? Мария Стюарт, шотландската кралица, ако не ме лъже паметта. Нейният девиз и фениксът, който възкръсва от пепелта, извезани от нея на брокатено ръкоделие. Жените бродират толкова умело и красиво.