— Носиш ли списъка?
Опитах с по-възмутен тон:
— Кой ще заплати за щетите? — Вече започвах да изпадам в шок, изстинах. Обир ли беше? Щяха ли да отвлекат заложници? — Какво искате? Тук не държим пари.
Анита ме смушка с лакът да млъкна — тя вече схващаше ситуацията по-ясно от мен.
Вторият по старшинство вдигна някакъв лист.
— Коя е бременната? — попита той.
Трите се спогледахме. Кейти пристъпи напред.
— Аз — каза тя.
— Нямаш съпруг, нали?
— Не, аз…
Кейти държеше отбранително ръце пред корема си. Беше избрала да бъде самотна майка, както правеха много жени напоследък.
— В гимназията — нареди водачът.
Двамата по-млади мъже пристъпиха напред.
— Елате с нас, госпожо — подкани я единият.
— Защо? — попита Кейти. — Не може просто да нахълтвате тук и да…
— Елате с нас — намеси се и вторият по-млад мъж. Стиснаха я за ръцете и я повдигнаха. Тя се разпищя, но въпреки това я изнесоха през вратата.
— Спрете! — намесих се.
Чувахме как гласът ѝ заглъхва навън в коридора.
— Аз издавам заповедите — отсече водачът им.
Носеше очила и имаше дълги, извити нагоре мустаци, но изобщо не му придаваха дружелюбен вид. По време на така наречената си кариера в Галаад съм виждала как незначителни хора, получили власт, често започват тежко да злоупотребяват с нея.
— Не се тревожете, тя няма да пострада — увери ме вторият по важност. — Ще я заведем на безопасно място.
Прочете имената ни от списъка. Нямаше смисъл да отричаме кои сме — те вече знаеха.
— Къде е рецепционистката? — попита водачът на групата. — Тази Теса.
Клетата Теса се показа иззад бюрото си. Цялата трепереше от ужас.
— Какво мислите? — попита мъжът със списъка. — В търговския център, в гимназията или на стадиона?
— На колко години сте? — попита водачът. — Не ми казвайте, тук пише. На двайсет и седем.
— Да ѝ дадем шанс. В търговския център. Може пък някой да се ожени за нея.
— Застанете ето там — каза водачът на Теса.
— Да му се не види, подмокрила се е — Забеляза третият, по-възрастен мъж.
— Не ругай — предупреди го водачът. — Хубаво. Плашлива е, може да се окаже изпълнителна.
— Надали някоя ще е изпълнителна — обади се третият мъж. — Те са жени.
Помислих си, че се шегува. Двамата по-млади, които бяха отвели Кейти, отново влязоха през вратата.
— Онази е в микробуса — каза единият.
— А къде са двете така наречени съдийки? — попита водачът. — Лорета? Давида?
— На обяд — отговори Анита.
— Ще вземем тези двете. Чакайте тук с нея, докато онези се върнат — заповяда водачът и посочи Теса. — После я заключете в микробуса за търговския център. Доведете и двете, които са на обяд.
— За търговския център или за стадиона? А тези двете къде?
— На стадиона — каза водачът. — Едната е на възраст, и двете са юристки, съдийки са. Чухте какви са заповедите.
— Ама въпреки това си е загуба — каза вторият и кимна към Анита.
— Провидението ще решава — отсече водачът.
Смъкнаха ни двете с Анита пет етажа по-надолу по стълбите. Работеше ли асансьорът? Не знам. След това ни закопчаха ръцете с белезници пред тялото и ни натикаха в черен микробус с плътна преграда между нас и шофьора и с мрежа пред матираните стъклени прозорци.
Двете мълчахме през цялото време, защото какво изобщо можеше да се каже? Ясно беше, че виковете ни за помощ ще останат без отговор. Нямаше смисъл да крещим или да се блъскаме в стените на микробуса — щеше да е безполезно похабена енергия. Затова просто чакахме.
Поне климатикът работеше. И имаше седалки.
— Какво ще правят? — прошепна Анита.
Не виждахме през прозорците. Не се виждахме и една друга, само силуети.
— Не знам — признах.
Микробусът спря — вероятно на контролно-пропускателен пункт — после продължи, сетне отново спря.
— Последна спирка — оповести нечий глас. — Слизайте!
Задните врати се отвориха. Анита излезе първа.
— Живо, живо — нареди друг глас.
Трудно ми беше да сляза с вързани ръце, затова някой ме хвана, дръпна ме и аз политнах към земята.
Докато микробусът потегляше, аз се олюлявах права и се озъртах. Намирах се на открито място, където имаше много групи хора: жени и нека уточня — голям брой въоръжени мъже.
Стадион. Само дето вече не беше стадион, а затвор.
VI