Когато Прислужницата влезе в домакинството ни, аз бях почти жена според разбиранията в Галаад. Бях се източила, лицето ми се беше издължило, носът ми също беше станал по-голям. Веждите ми бяха по-тъмни — не като косматите гъсеници на Сонамит или като тънките конци на Бека, а извити в полумесеци, и тъмни мигли. Косата ми се сгъсти и вече не беше сиво-кафеникава, а кестенява. Разглеждах със задоволство новото си лице в огледалото от всички страни въпреки предупрежденията да не проявяваме суета.
По-притеснителното беше, че гърдите ми се наляха и започнаха да ми поникват косми на места по тялото, за които не следваше да мислим много-много: краката, мишниците и онази срамна част с многобройни уклончиви названия. Случи ли се това на едно момиче, тя престава да бъде безценно цвете и се превръща в много по-опасно създание.
В училище ни подготвяха за тези неща — Леля Видала изнесе поредица неловки илюстровани лекции, които трябваше да ни информират за ролята на жената и нейния дълг по отношение на тялото ѝ, а също за ролята на омъжената жена, само дето лекциите не бяха нито особено информативни, нито успокоителни. Когато Леля Видала питаше дали имаме въпроси, ние нямахме, защото откъде изобщо трябваше да се започне? Аз исках да попитам защо нещата стоят така, но всъщност вече знаех отговора — такъв е Божият замисъл. Лелите винаги се измъкваха с това обяснение.
Очаквах скоро между краката ми да потече кръв, вече се беше случило на много от съученичките ми. Защо Бог не беше уредил нещата по друг начин? Той явно проявяваше специален интерес към кръвта, както узнавахме от откъсите на Писанието, които ни четяха: кръв, пречистване, още кръв, още пречистване, кръв, пролята да пречисти нечистите, макар да не бива да цапаш ръцете си с нея. Кръвта беше омърсителна, особено по отношение на нас, момичетата, но навремето Бог обичал кръвта да плисва по олтарите. Вече се беше отказал от тази практика — учеше ни Леля Ести — и бе заменил кръвта с плодове, зеленчуци, безмълвно страдание и добри дела.
Мен ако питате, тялото на зрялата жена е умело замаскиран капан. Ако има отвор, през него трябва да бъде вкарано нещо, а нещо друго трябва да излезе — същото важи за всякакви дупки: дупка в стената, дупка в планината, дупка в земята. Много неща могат да бъдат причинени на зрялото женско тяло, много неща можеха да се объркат с него, затова на мен ми се струваше, че ще е по-добре да не съзрявам. Чудех се дали да не престана да се храня, за да се съсухря, и наистина опитах за един ден, но толкова прегладнях, че изгубих решимостта си, отидох в кухнята посред нощ и излапах късчетата пилешко от супника.
Моето тупнало тяло не беше единствената ми тревога: статутът ми в училище чувствително спадна. Другите вече не ми отстъпваха, не ме ухажваха. Момичетата прекъсваха разговорите си, когато приближавах, и ме гледаха странно. Някои дори ми обръщаха гръб. Бека не го правеше — тя все така се стремеше да сяда до мен — обаче гледаше право напред и не пъхваше ръката си под чина, за да стиска моята.
Сонамит продължаваше да твърди, че ми е приятелка, отчасти защото не беше популярна сред останалите, но и защото вече тя ми правеше услуга с приятелството ни, а не обратното. Всичко това ме нараняваше, но още не разбирах защо атмосферата се е променила.
Другите обаче знаеха. Явно новината се беше разчула, беше плъзнала от уста на уста — от мащехата ми Пола и нашите Марти, които забелязваха всичко, после през другите Марти, с които се срещаха, докато пазаруват, а от тях я научаваха Съпругите, от Съпругите — дъщерите, моите съученички.
А каква беше новината? Отчасти, че съм изгубила благосклонността на влиятелния си баща. Майка ми Табита беше моята закрилница, но нея вече я нямаше, а новата ми мащеха не ми желаеше доброто. У дома ме подминаваше или ми пролайваше по някоя заповед: „Вдигни това! Не се изгърбвай!“. Стараех се да не ѝ се мяркам пред очите, но дори затворената ми врата я оскърбяваше. Сигурно знаеше, че се крия зад нея и ѝ мисля злото.
Само че аз изгубих популярността си не само защото изгубих и благоволението на татко. Разпространяваше се и нова информация, която ми вредеше сериозно.
Има ли да се съобщи някаква тайна — особено шокираща — Сонамит обичаше да бъде вестителката.
— Познай какво научих? — попита един ден, докато ядяхме сандвичите си за обяд.
Беше слънчев ден и ни бяха позволили да си направим пикник на училищната морава. Тя беше заобиколена с висока ограда, увенчана с бодлива тел, и двама Ангели пазеха портата, която стоеше заключена, освен когато влизаха и излизаха колите на Лелите, така че бяхме в безопасност.